Categories
Прогрес

Трябва ли да се върнем на Луната?

Годината, в която честваме половин век от осъществяването на може би най-голямото инженерно-техническо постижение в историята на човечеството – стъпването на хора на Луната – е чудесен повод да се запитаме (за пореден път) – смята ли днес някой да повтори това постижение? Едва ли има космически ентусиаст, който да не си е задавал тъкмо този въпрос. Но не той е основният в случая.

Истинският, главният въпрос всъщност е:  а защо ни е да ходим на Луната?  Неговият отговор ще ни даде отговора и на първия въпрос. Така че , ако се опитаме да откроим  факторите, които доведоха до това в периода ‘69-‘72 година 12 души да посетят естествения ни спътник, ще разберем защо днес повторението на този подвиг изглежда така химерично.

Причините за успеха на „Apollo”

В края на 60-те, когато баба ви пишеше на пишеща машина, едни хора успяха да стигнат до Луната и да се върнат невредими. Нещо, което за нас е невъзможно днес, бе осъществено от дедите ни с тяхната далеч по-примитивна техника. Как стана това? Без да омаловажаваме усилията на никого, не е много трудно да оценим, че плодовете на програмата „Apollo“ са следствие от благоприятното стечение на точните обстоятелства в точното време:

  1. Обявяването й за държавен приоритет от страна на най-мощната и развита икономически страна в света. Конкретният идеологически претекст всъщност няма значение, но несъмнено той е бил водещ и жизнено важен по време на Студената война.
  2. Наличието на талантливи инженери и учени, способни да осъществят програмата. Това са пленените от нацистка Германия първопроходци на ракетостроенето, начело с Вернер фон Браун.
  3. Развитието на програмата по време на следвоенните десетилетия на най-голямото технологично развитие в историята на човечеството. Една епоха, започнала със създаването на атомните бомби и свръхзвуковите самолети и завършила с изобретяването на първите персонални компютри.
Вернер фон Браун (в средата) с екипа си от ръководни инженери в NASA около 1961 г. На снимката има само германци. Изображение: NASA

Трудно е да акцентираме колко важен е бил всеки един от тези три фактора (да ги наречем така: воля-способност-възможност). Не би било пресилено да кажем, че без който и да е от тях, покоряването на Луната най-вероятно изобщо нямаше да се е случило към днешна дата. Изглежда те са били необходимото и достатъчно условие, за да се преодолее най-голямата спънка пред подобно начинание – отсъствието на какъвто и да е икономически стимул за това, да изпращаме хора на Луната.

И въпреки това в периода 1961 – 1973 американската държава заделя огромна част от своя БВП за програмата “Apollo”. В пиковите години над 4% от държавния бюджет отива за NASA (сравнено с 0,49% за 2019г). За 12-те години, в които се работи по “Apollo”, САЩ плащат за програмата около 25,4 млрд. щ.д. (153 млрд. щ.д. днешни пари) [1]. За да придобиете представа за финансовия мащаб, имайте предвид, че целият бюджет на NASA за 2019 е в размер на 21,5 млрд. щ.д.

Всеки от 13-те старта на Сатурн V, ракетата, отвела хора на Луаната, струва по около 1,16 млрд. щ.д. днешни пари, а целият проект – около 46 млрд. щ.д. [2]

От Колумб до Армстронг

Често сравняват епохата на космическото усвояване с епохата на Великите географски открития. Това е изкушаващо, но пък и донякъде измамно – независимо от някои прилики, между двете епохи има доста фундаментални разлики, които водят до качествено различни резултати. Ала все пак, ако разгледаме конкретно, мисията на „Аполо“ 11 не е трудно да забележим колко много прилича тя на една друга мисия, случила се преди 527 години. А именно – дебютното плаване на Христофор Колумб до американския бряг.

Първо пристигане на Колумб на бреговете на Новия свят, при Сан Салвадор, 12-ти окт. 1492, литография, 1892, Currier & Ives.

Подобно на Армстронг и Олдрин, Колумб и  екипажът му стават първите хора, добрали се до един „нов“ свят (от гледна точка на „стария“ свят). За времето си това е било огромно предизвикателство и не по-малко постижение. Интересното е, че то се е случило при наличието на същите благоприятни фактори, каквито имаме и при развитието на „Аполо“ – воля, способност и възможност.

Ако зад лунното начинание на NASA категорично застава американската държава, то експедициите на Колумб срещат финансовата подкрепа на испанската корона (след безуспешен опит да бъде спечелена Португалия за каузата). Без това финансиране Колумб изобщо нямаше да поеме към Америка, както и NASA изобщо нямаше да тръгне да праща хора на Луната, без да разполага със средствата от държавния бюджет, независимо от теоретичната възможност за това.

Същевременно Колумб е точният човек за откриването на Америка, така както Вернер фон Браун е идеалният архитект на лунната програма. С тази разлика, че Колумб не е бил изключителен специалист в областта си. Макар и още преди експедицията си в търсене на нов морски път към Индия той вече е бил опитен мореплавател, способностите му не са били кой знае какво на фона на останалите мореплаватели. От тях обаче го отличавал интересът му към картографията, който изградил у него определена (и доста погрешна) представа за размера на Земята.

Днес неправилно смятаме, че през средновековието и ренесанса официалната догма в Европа е налагала представата за плоска Земя. Всъщност поне по-образованите хора от край време са знаели, че формата й е кълбовидна. Колумб също е знаел това, но когато проучил съчиненията на древните изследователи като Ератостен и Ал-Фаргани, които били пресметнали обиколката на Земята, той допуснал грешка при конвертиране на разстоянието и изкарал обиколката й с ¼ по-малка от действителната. Освен това смятал, че Евразия е много по-обширна, отколкото (коректно) смятали повечето му съвременници. Така че това, което прави Колумб точния човек за откриването на Америка, е фактът, че той е допуснал две съществени грешки в разчетите си, които никой друг не е правел дотогава.  Едва ли ако той или който и  да е, знаеше истината изобщо щеше да потегли на подобна мисия.

И все пак Колумб не би се увенчал с успех, ако не беше и третият решаващ фактор за неговото дело – скокът в развитието на корабоводенето и навигацията в края на средновековието. Да пребродиш Атлантика и успешно да се завърнеш, станало възможно едва след създаването на леки и маневрени ветроходни кораби като каравелите и техните по-големи събратя, натоварени с провизии за дългите мисии – караките.

Два кораба променили историята на човечеството – Санта Мария (реплика) на Колумб и лунният модул Eagle на Армстронг и Олдрин.

Oще по-решаващ бил прогресът на навигацията. До този момент единственият начин за ориентиране в морската шир бил чрез отчитане на положението на звездите или като се плава близо до брега. Но така не се прекосява океан. Без компас, с който Колумб да знае посоката на плаване, и астролабия, с която да установи географската си ширина, той би стигнал кой знае къде…

И векове по-късно никой не би могъл да отиде на Луната, без да съществува нужната технология за построяването на достатъчно голяма ракета (111-метровата Сатурн V), с достатъчно мощен двигател (Рокетдайн F-1).  Никой не би могъл да се добере до спътника ни и да се върне оттам, без да разполага с автоматизирана компютърна навигационна система (Apollo Guidance Computer), чиято разработка стои в основата на решителния тласък към миниатюризацията на компютърните технологии.

Фон Браун, застанал пред двигателите F-1 в първата степен на Сатурн V. Снимка – NASA.

Свикнали сме да приемаме тези технологии за даденост, но истината е, че ако не внимаваме, много лесно бихме могли да изгуби това ноу-хау. Повече от 40 години след последния полет на Сатурн V вече са позабравени някои детайли относно това как точно са работели двигателите на първата й степен – F-1, най-мощните еднокамерни ракетни двигатели с течно гориво, създавани някога. Дотолкова, че преди няколко години инженери от NASA събраха от музеите части от въпросния двигател и  сглобиха наново негов модел за статични тестове, с идеята да го изучат по-добре. [3]

Но приликите между воаяжът на Колумб и този на Армстронг свършват точно тук. Историята ни учи, че след Колумб европейците започнали да прииждат към Новия свят, примамени от богатството му. Историята също на така ни показа, че след малката първа крачка на Армстронг едва още 11 души успяха да сторят същото, след което се заредиха дълги десетилетия, в които Луната се върна към своята присъща недостижима усамотеност.

И това развитие има своето съвсем логично основание. Докато Колумб се завърнал в Европа с невиждани растения и животни, злато и скъпоценности, Армсторнг, Олдрин и Колинс дошли на Земята с 22 kg лунни камъни, интересни от научна гледна точка и съвсем невзрачни от всяка друга.

Тук именно трябва да търсим отговора на въпроса защо не се върнем на Луната. А той като че ли е очевиден – просто не съществува икономическо основание, което да оправдае огромната инвестиция за подобно завръщане и последващото колонизиране.

Или не е точно така?

Има ли нещо ценно на Луната?

Луната винаги е палела въображението на хората, но въпреки поетичните названия, като „Море на изобилието“, които сме дали на характерни нейни участъци, май открай време сме били наясно, че тя е просто една гола пустиня.

Еволюцията на лунните изследвания само затвърди това схващане. Стотиците килограми лунни скали, доставени от астронавтите на програмата „Apollo” и стотиците грамове, доставени в рамките на съветската програма „Луна“, показват едно и също. Не само че Луната е безжизнена пустиня, но и нейната повърхност е изградена от съвсем обикновени скали, каквито се с срещат в изобилие и на Земята, а съдържанието на редки елементи в тях е нищожно.

Както е видно от графиките по-горе, на Луната има от същото, което си имаме предостатъчно и на Земята, в сходни пропорции. И това е съвсем очаквано предвид факта, че Луната и Земята някога са били едно общо тяло.

E, някои важни за индустрията метали като алуминий, желязо и титан се срещат по-често на повърхността на Луната, отколкото на земната повърхност. Но предвид това колко евтини суровини са те към момента, добивът им на Луната по никакъв начин не е оправдан икономически. По-скоро те са благоприятен фактор при евентуално колонизиране на Луната. Тогава би могло да се окаже, че е по-изгодно материалите, необходими за изграждане на станциите (конструктивни части, слънчеви панели), да бъдат добити и произведени на място на Луната, отколкото да бъдат доставяни от Земята.

 Но ние си говорехме доколко изгодно е изобщо колонизирането на Луната.

То би било такова, ако се окаже, че на Луната има находища от рядко срещани на Земята елементи, т.нар. редкоземни елементи. Това е група от 17 химически елемента предимно от групата на лантаноидите, които не се концентрират в минерали и в резултат на това икономически изгодните им находища са малко.

Независимо от трудността по извличането им, свойствата, които притежават част от тези елементи, ги прави съществен фактор в развитието на съвременните технологии.  Итрият и европият имат важно приложение при направата на светодиоди и CRT дисплеи. Лантанът  се използва в никел метал-хидридните батерии на съвременните хибридни автомобили. От неодим се правят най-силните постоянни магнити, които се влагат къде ли не. Диспросият пък е необходим за надеждното съхранение на данни в твърдите дискове… 

Списъкът с приложения на редкоземните елементи е неизчерпаем. От друга страна обаче добивът им е свързан със сериозно увреждане на околната среда. А също така запасите на някои от тях се оценява да привършат до 2500 години при сегашния темп на добив [4]. Така че е не е лоша идея да започнем да се оглеждаме за извънпланетарни находища още днес.

Космическият рудодобив определено не е нещо, което ще се случи утре или вдругиден. Все още идeята е в зародиш и най-често хората си представят добив на ценни метали от метеорити. Защото голяма част от малките скални парчета, хвърчащи из Слънчевата система, всъщност са съставени от метали (включително благородни), примесени със скали, или в самороден вид. Редкоземни елеменети обаче едва ли има кой знае колко в тях. А на Луната? И по-точно – има ли ги там в такива големи количества, които биха оправдали лунния рудодобив?

Към момента този въпрос е доста противоречив. В скалите, донесени от Луната, действително има следи от редките елементи. Но… те са дори в по-малки концентрации, отколкото на Земята. Освен това различните мисии, картографирали Луната (като Lunar Prospector), не са открили залежи на редкоземни елементи по лунната повърхност, които да си заслужават рудодобива.

 И все пак още има място за оптимизъм. Оказва се, че на определени участъци от Луната (и по точно – Океанът на бурите и Морето на дъждовете) концентрацията на редкоземни елемнти е по-висока от тази по останалата повърхност (вж. KREEP). Напълно възможно е бъдещи мисии, които ще извършат картографиране с по-добра резолюция в тези участъци, да открият точки, където съдържанието  на редкоземни елемнети е много високо. Разбира се, напълно е възможно и нищо да не открият…

Карта на концентрацията на торий в близката и далечната страна на Луната въз основа на данни от Lunar Prospector (1999). Торият, макар и сам по себе си не е редкоземен елемент, е добър индикатор за наличието на такива елементи – минералите, в които се открива, обикновено включват и редкоземни елементи. Прави впечатление концентрацията на торий в Океанът на бурите и Морето на дъждовете. За съпоставка имайте предвид, че средно в земната почва, количеството на тория е около 6 ppm [5]. Изображение: NASA / Lunar Prospector

Хелий-3 или много шум за нищо

Говорейки си за полезни изкопаеми на Луната, дойде време да отворим дума за черешката на тортата в лунния асортимент от суровини. Това е екзотичният изотоп на хелия – хелий-3.

Хелий-3 се намира на пресечната точка между науката и научната фантастика. Ако се оправдаят очакванията към този изотоп, то той би могъл да разреши енергийните проблеми на човечеството, предоставяйки ни Светия граал на енергетиката – чиста и евтина енергия.

За разлика от обикновения невзрачен хелий, който разполага с два неутрона и два протона в ядрото си, хелий-3 има два протона и само един неутрон. Което, като изключим протия (изотоп на водорода – единичeн  протон), го прави единствения стабилен изотоп, при който протоните са повече от неутроните. Хелий-3 интригува хората с теоретичната си способност да участва в термоядрени реакции, без при това да се отделя  йонизираща радиация под формата на високоенергийни неутрони.

Ядрен синтез на хелий-3 и деутерий (изотоп на водорода с два неутрона). Продуктите са обикновено хелиево ядро (α-частица) и протий. Изображение: https://prometeon.it/production-of-helium-3-new/

Този изотоп обаче е изключително рядък на Земята. Практически той не се среща в природата (всъщност дори обикновеният хелий е доста оскъден ресурс) и почти изцяло се добива по „изкуствен“ път.

Как става това е доста любопитно. Тритият, който е важен компонент от ядрените бойни глави, има период на полуразпад от около 12 години, при което се превръща в хелий-3. Така че докато стоят в ядрените арсенали, у ядрените глави се натрупва хелий-3, който намалява поразяващата им способност и периодично трябва да се заменя със свеж тритий. Ето така се сдобиваме с хелий-3. Само че след края на Студената война, броят на ядрените оръжия бе съществено съкратен. И това се отразява доста негативно върху добива на хелий-3, който освен ценния си потенциал има и важно приложение в науката и медицината.

Днес годишно се добиват няколко килограма хелий-3 на цена от около хиляда долара на грам. Но ако искаме да си обезпечим енергетика с този ресурс ще са необходими тонове всяка година. Само че откъде да ги вземем?

Като че ли нашият естествен спътник крие неочакван коз. Слънчевият вятър, който носи със себе си и частици хелий-3, от милиарди години ги отлага в лунния реголит. Имайки предвид, че повърхността на Луната  също не се е променяла кой знае колко от милиарди години, това означава, че всичкият този хелий-3, довлечен там от слънчевия вятър, се намира равномерно разстлан по цялата лунна повърхност. Говорим за повече от милион тона хелий-3 на Луната според някои оценки [6].

Значи ли това, че на Луната е заровен ключът към чистата и свободна енергия? Ако се обърнем към научната фантастика отговорът определено е положителен, но реалността ни налага далеч по-трезва преценка. Пред розовите очила на лунния хелий-3 стоят няколко сериозни проблема, нерешени към днешна дата:


  1.             Контролираният термоядрен синтез, при който се получава повече енергия, отколкото се вкарва, все още е далечен блян. Въпреки десетилетните усилия и огромно финансиране това е тъжен факт, който едва ли ще се промени в рамките на века. Дори най-напредналите  проекти за  термоядрен синтез – NIF, ITER, Wendelstein 7-X – имат за цел по-скоро да проучат условията, при които се случва синтезът, отколкото да създадат икономически ефективен реактор.
  2.             Освен това всички тези проекти се опитват да получат най-простия  тип термоядрен синтез  – този на деутерий с тритий. Тази реакция може да се осъществи при сравнително по-ниска температура на плазмата, което опростява реактора от конструктивна гледна точка. При реакция на деутерий с хелий-3 температурата е много по-висока и още по-висока при синтез на хелий-3 с хелий-3. Това се дължи на факта, че колкото повече протони има в ядрата на синтезиращите елементи, толкова по-труден е синтезът между тях.
  3.             За капак на всичко дори да имахме технологията за синтез на хелий-3, най-вероятно щеше да се окаже, че добивът му на Луната е твърде неефективен. Причината е, че ценният изотоп се намира в тънък слой от лунния реголит, а концентрацията му е толкова нищожна, че ще трябва да се обработват огромни площи от повърхността на спътника ни. Някои изследвания показват, че за да получим 1g хелий-3 трябва да обработим 150t лунен реголит! [7]

Заключение – колкото и да е привлекателна идеята, хелий-3 никак не може да оправдае икономически повторното завръщане на хора на Луната. Но поне дава поле за изява на авторите на научна фантастика.

Плюсовете и минусите на лунната колонизация

След всичко дотук вероятно се убедихте, че залежите на ценни материали на Луната не са достатъчна причина да се върнем там. Тоест, отсъства икономическо основание за човешки посещения на Луната, ала все пак има някои фактори, които биха благоприятствали създаването на една лунна база. Ето някои от тях на първо четене:


  1. Построяването и поддържането на лунна база би позволило провеждането на ценни научни експерименти. Тук вече имаме прецедент – започната през далечната 1998 г., днес Международна космическа станция по някои оценки вече е най-скъпият обект в историята на човечеството.  МКС е терен на уникална изследователска дейност в космически условия, но съвсем скоро  (около 2030 г.) ще изтече експлоатационният й срок. Все още не е много ясно какво ще я замести, но построяването на лунна база изглежда като логична следваща стъпка. Макар и повечето ефекти на живота в безтегловност и космически условия вече са изучени, една база на Луната все пак би била ценна с  това, че ще бъде един вид „преходно звено“ между космическа станция и наземна станция. Там може да се експериментира при по-ниска сила на тежестта, отколкото на Земята, но по-висока от безтегловността в орбита. А това, че базата се намира на друго космическо тяло, би спестило пари от непрекъснато снабдяване с гориво, необходимо за маневриране и поддържане на височината на космическите станции. Също така би направило възможно строежът на сложни и масивни конструкции, стабилно разположени на повърхността или под нея, където като допълнителен плюс ще бъдат защитени от непрестанната бомбардировка на микрометеорити и изолирани от големите температурни вариации. И още нещо – ако случайно искаме да създадем наистина големи космически обсерватории, то Луната май предлага най-добрите условия за тази цел…
  2. Втора евентуална причина за построяването на лунна база е чисто геополитическа. С такова действие някоя достатъчно сила държава (като САЩ или Китай) би могла да „маркира територия“, която може и да не носи никаква изгода към момента, но в дългосрочен план – кой знае? Подобен сценарий обаче не е много вероятен, защото построяването и поддържането на лунна станция би глътнало финансови средства, които не са по силите на нито една държава. Единственият реалистичен вариант за изграждане на такава база е тя да бъде плод на международно усилие като МКС.
  3. База на Луната поне на теория би могла да бъде и ценна стартова площадка за ракетни мисии към планетите от Слънчевата система. Все пак лунната гравитация е около 6 пъти по-малка от земната, а това означава, че ракетите, които ще се изстрелват от там ще са шест пъти по-леки от земните им еквиваленти. Всъщност дори още по-леки, тъй като на Луната няма въздушно съпротивление, с което да се борят ракетите. E, икономията се губи, ако ще трябва да транспортираме ракетите и товара от Земята към Луната, но ако голяма част от тях бъде произведена на самата Луна, то това наистина би могло да бъде изгодно.

И все пак заселването на хора на Луната и дори кратковременните посещения на спътника ни са свързани с определени затруднения, които правят задачата още по-трудна.

На първо място това са рисковете за здравето, произтичащи от пребиваването на Луната. За разлика от Земята или дори космическите апарати в ниска орбита, Луната не разполага с никакво магнитно поле или атмосфера, които да спират високоенергийните частици, идващи от Слънцето и от Галактиката. В резултат радиационният фон на повърхността на Луната е многократно по-голям от този на Земята.

Голата лунна пустош е изложена на високо радиационно въздействие.

Тук на Земята за една година сме изложени на около 3 mSv йонизиращо излъчване, от което 2.4 mSv се дължат на естествени източници. На луната само космическото лъчение е отговорно за 110 до 380 mSv годишно в зависимост от това дали се Слънцето е в максимум или в минимум на своята активност (по време на минимум магнитното поле на звездата ни е по-слабо, така че повече високоенергийни частици от Галактиката достигат до нас, повишавайки радиационния фон). [8]

Отделно от това радиационната доза при мощни слънчеви бури може да достигне 1 Sv на лунната повърхност. Тоест, при неблагоприятно „космическо време“ на Луната човек би могъл да получи стотици пъти по-висока радиационна доза, спрямо това, на което ще бъде изложен на Земята. Доза, достатъчна да предизвика лъчева болест, макар и с не непосредствен летален край [9].

Средната радиационна доза, получена от екипажите на мисиите “Apollo”, по време на престоя им на Луната и пътуването им дотам и обратно. За сравнение – за една година на Земята получаваме около 0,3 rad. Изображение: https://www.nasa.gov/pdf/284273main_Radiation_HS_Mod1.pdf

 И още нещо – поглъщайки високоенергийни частици от космоса Луната отдава вторично гама излъчване, което дори я прави най-яркият източник на гама излъчване на земното небе [10].

Така че ако искаме хора да пребивават на Луната, без това да съсипва здравето им, ще трябва да им направим добре изолирани с олово и други подобни материали станции.

Но за да стигнем изобщо до това положение, трябва да бъде намерен отговора на друг важен въпрос.

Има ли вода на Луната?

На пръв поглед това звучи абсурдно. Все пак на Луната няма атмосфера, която да задържа тази вода, така че изглежда напълно логично всяка водна молекула, случайно озовала се там, отдавна да се е изпарила обратно в космоса. И точно това би се случило, ако не беше една щастлива особеност. На лунните полюси има кратери, чиито дъна не са били огрявани от слънчева светлина в продължение на милиарди години. Време, през което в тях са се разбили още кой знае колко комети и астероиди, съдържащи голямо количество лед, който би трябвало да си е все още там и досега.

На теория в тези сенчести кратери би могло да има стотици милиони тонове лед [11]. А това е добре дошло за една лунна база. Защото водата е много повече от ресурс, без който не можем да живеем.  Всъщност тя е космическия еквивалент на нефта. Освен, че има безброй индустриални приложения (например без нея екстрацията на метали от рудата в хипотетичния лунен рудодобив би била мнооого трудно начинание), водата може да послужи и за създаване на ракетно гориво. Рецептата е проста – взимате вода и я разлагате чрез електролиза на водород (гориво) и кислород (окислител). И воала – хем ни е по-изгодно да изстрелваме ракети от Луната заради малката гравитация, хем не е нужно да мъкнем горивото там, защото ще го произвеждаме на място от водата. Дали пък няма да се окаже, че има хляб в лунното колонизиране?

Вероятни местонахождения на воден лед в кратерите около южния полюс на Луната според измервания на лунния съгледвач LRO с инструмента му Lunar Exploration Neutron Detector (LEND). Изображение: NASA/LRO

Но… Изследванията по този въпрос далеч не са толкова категорични, колкото би ни се искало. В края на 90-те спектроскопът на Lunar Prospector откри в кратерите на южния полюс следи от водород, но остана загадка дали този водород се съдържа във воден лед или се намира по формата на хидроксилни фрагменти в състава на скалите. По-късно при разбиване на сонди в полюсните кратери апарати като Чандраян-1 и LRO/LCROSS установиха, че действително има следи от воден лед в отломките, вдигнати при ударите. Само че не става дума за лед, дошъл от масивни еднородни ледени късове, а по-скоро фини ледени кристали, примесени с лунния реголит. Така че ако изобщо има вода във вечно тъмните кратери на Луната, то най-вероятно тя е в прахообразно състояние, смесена хомогенно с реголита.

В края на краищата, единственият начин да сме сигурни какво точно има там е да отидем и да видим с очите си. Или поне да пратим роботи, които да се разходят вместо нас. Защото въпреки десетилетията на изследване Луната все още пази доста тайни.


Източници:

[1] https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=mdp.39015084762718&view=1up&seq=1277

[2] https://history.nasa.gov/SP-4029/Apollo_18-16_Apollo_Program_Budget_Appropriations.htm https://history.nasa.gov/SP-4221/ch6.htm

[3] https://arstechnica.com/science/2013/04/how-nasa-brought-the-monstrous-f-1-moon-rocket-back-to-life/2/

[4] https://www.mdpi.com/2079-9276/6/3/40

[5] https://www.atsdr.cdc.gov/toxfaqs/tfacts147.pdf

[6] https://www.tandfonline.com/doi/abs/10.13182/FST92-A29718

[7] http://fti.neep.wisc.edu/pdf/wcsar9311-2.pdf

[8]  http://adsabs.harvard.edu/abs/2012P%26SS…74…78R

[9]. http://www.chernobylgallery.com/chernobyl-disaster/radiation-levels/

[10] https://www.universetoday.com/143183/when-it-comes-to-gamma-radiation-the-moon-is-actually-brighter-than-the-sun/

[11] https://www.nasa.gov/mission_pages/Mini-RF/multimedia/feature_ice_like_deposits.html

Categories
Прогрес

Необятният свят на 3D принтирането

Какво ви идва наум, когато се говори за 3D принтиране? Ако първата ви асоциация е за капризна играчка, която трудно би ви свършила работа, то тази статия е за вас. Ще се опитаме да ви убедим в противното и да ви покажем, че днес 3D принтирането е по-ефективно от всякога, а възможните му приложения се изчерпват единствено с границите на въображението ви.

За целта ние от Aurora Club потърсихме мнението на експерт по темата – Виктор Рангелов, CEO на българската фирма за производство на филаменти за 3D принтиране RAST 3D. Виктор е IT специалист по образование, но избира да насочи кариерното си развитие в доста нетипична посока – индустриалното производство. Той се включва към екипа на единствената фирма в България, специализирана в цялостно изработване на терморегулатори за бойлери. Тук властват класически технологии, установени от десетилетия.

– Когато преди няколко години казах, че искам да се занимаваме и с 3D принтиране, много мои познати ми се смееха – признава ми той.

– Това си е съвсем в реда на нещата – усмихвам се и аз. – Казват, че всяка иновация първо се посреща със смях, после идва съпротивата и вече накрая всички я приемат.

3D принтирането не прави изключение от това правило. Все още мнозина хора не възприемат на сериозно тази технология и изпитват предразсъдъци към нея. Най-разпространените опасения са, че то е твърде скъпо, недостатъчно бързо и много сложно за изпълнение. В тях има известно основание, но по-скоро те отразяват ситуацията в миналото. Първите 3D принтери от началото на 90-те приличат на съвременните 3D принтери точно толкова, колкото компютрите от онази епоха приличат на сегашните.

Eдин от 3D принтерите на RAST 3D, разработен и асемблиран от екипа на фирмата.

Материалът има значение

Прогресът на 3D технологиите е пряко свързан с развитието на използваните материали. От химическия състав на използвания за принтирането полимер зависи колко здраво ще бъде изделието и колко бързо ще бъде изработено то.  

– За момента ние произвеждаме ABS и PLA филаменти – обяснява ми Виктор.

– Каква е разликата?

– ABS-ът е много широко използван материал в индустрията. Той има добра износоустойчивост и висока температуроустойчивост в сравнение с PLA. Но при работа с него се отделят изпарения, които крият определени рискове за здравето. Затова при принтиране с ABS задължително се използва аспирация, така че тези изпарения да бъдат филтрирани. Докато другият материал,  PLA , не е петролен продукт. Той се произвежда от био продукти – царевица, захарна тръстика, цвекло… Изграден е на основа на полимлечна киселина и е напълно безвреден . Може да се каже, че той е полимеризирана захар и след принтиране  с такъв материал понякога се носи аромат на захар.

– А не означава ли това, че изделия, направени от такъв материал, се разграждат бързо след това?

– Не, не се разгражда толкова лесно. Идеята на материала е да бъде компостируем. И той е на сто процента компостируем. Въпреки че в България аз все още не мога да открия къде да компостирам отпадъците от производството. Те няма как да бъдат рециклирани за производство на нов филамент, защото качеството му би било доста лошо, а PLA и без друго е доста крехък.

Пътят на пластмасата

Виктор гостоприемно ме кани в помещението, където произвежда материала за 3D принтиране. Почти всичко по линията е модифицирано, разработено и сглобено от Виктор и сътрудниците му в RAST 3D. Много от вложените компоненти са 3D принтирани.

– И – уверява ме Виктор. – качеството на произведения тук филамент по нищо не отстъпва на качеството на продукцията от готовите линии, които се продават за десетки хиляди долара. Може да се каже, че дори го превъзхожда. Всъщност, основната причина да се захвана с тази работа, е, че исках да създам филамент с високо качество. Тук мога да следя всички параметри, които ме интересуват, докато, поръчвайки филамент от Китай, няма гаранция с какво качество ще дойде.

Ето така изглежда материалът, от който се изготвя филамент за 3D принтиране, преди да се разтопи в екструдера.

Филаментът за 3D принтиране се получава от полимер под формата на малки гранули. Виктор е наредил доста пликове с различни гранули. Някои от тях се добавят, за да оцветят филамента (по принцип той е бял), други се използват за да го уякчат или да намалят времето за принтиране. Тези гранули се разтопяват в екструдер машина, от която започва да се изтегля нишка горещ филамент. Той трябва да не е твърде горещ, така че да започне да се топи, но и да не е твърде студен, което би го деформирало.  След това нишката преминава през вана с вода, която се поддържа с точно определена температура, зависеща от свойствата на филамента.

– Много е важно – обяснява Виктор –  изходящата нишка да не се охлажда рязко, защото това би довело до деформации в сечението й. Ако в някакъв момент нишката стане по-дебела, отколкото трябва, това би блокирало работата на 3D принтера впоследствие, което е много неприятно, защото онова, което се е принтирало до този момент ще трябва да се изхвърли.

А това е готовата продукция…

Накрая нишката преминава през изтеглящ ролков механизъм, където с помощта на Arduino контролер се следи  дебелината й, и се навива на макара. После готовата продукция се суши и веднага след това се вакуумира. Причината за това е, че филаментът е хигроскопичен, а влагата влошава свойствата му. Изделията, принтирани с влажен филамент, имат по-груба повърхност и са склонни към напукване.  

Да материализираш идеите си…

Едва ли ще съобщим някаква особена новина, но 3D принтирането разкрива нови хоризонти пред всички хора, които са запалени по някакво хоби.

– Едно от нещата, които най-много ми харесват в моята работа – споделя с мен Виктор. –  е, че се виждам с всякакви хора. Тук идват моделисти, дизайнери, зъболекари, спортисти, научни работници…

И всеки от тях е открил, че 3D принтирането може да бъде универсален помощник в онова, с което се занимава. Ако сте се увличали по авиомоделизъм например, знаете колко е неприятно, когато се счупи някаква част от модела ви. След това най-често чакаш със седмици, за да бъде доставена резервната част от чужбина. И е много вероятно да трябва да поръчаш цял кит с още много части, които не са ти нужни. 3D принтирането е идеалното решение на този проблем. Просто взимаш размерите на нужната част, правиш й чертеж, пускаш я на 3D принтера и след около час вече я държиш в ръцете си. Освен че спестявате пари и време, по този начин вие можете да направите и допълнителни модификации на нужната част, така че да подобрите механическата й устойчивост за в бъдеще.

В духа на Коледа Виктор пусна да принтира коледна звезда на един от по-малките си принтери. Първо машината изработи „обвивка“ на звездата, която служи да я крепи неподвижно, докато трае принтирането, а после се премахва ръчно. Крайният резултат можете да видите най-долу.

– Още повече гъвкавост – споменава Виктор, докато ми показва принтерите си, – идва от настройките на 3D принтера, които управляват по какъв начин ще бъде принтирано желаното изделие. Например при плътно принтиране се разходва много материал, но ти може да нямаш такава нужда. Може да ти трябва само обемът или да искаш изделието да е максимално олекотено. Тогава в настройките на принтера задаваш запълване на формата с 10% или дори 5% материал, при което спестяваш, както от цената, така и от времето за принтиране.

3D портрет на брата на Виктор

3D принтирането позволява на всеки да създаде уникални изделия, които не могат да се открият на пазара. Като започнем от битово-ежедневни удобства от сорта на поставка за флашки или стопер за врата и стигнем до арт изпълнения като малки статуетки и 3D автопортрети.

А както Виктор ми демонстрира в неговата работилница, 3D принтирането може да има и съвсем практическа насоченост.

– Ето това са държачи за гребла на лодка. – показва ми той пръстеновидни детайли от наскоро завършена поръчка. – При това сме ги правили от нов материал PLA, който трябва да има характеристиките на здравина на инженерния ABS.

Въпросните държачи

– Това вече не са играчки! – усмихвам се аз, защото държачите видимо изглеждат доста здрави.

– Ами да, трябва да са здрави, така че да издържат на усилието при загребване. В този ред на мисли – наскоро правихме калобрани за едни състезателни колички, които вдигат над 120 km/h… И за да изпълняваме такива високи изисквания към изделията ни, всъщност ние редовно пращаме от нашия материал в лаборатории за якостно тестване.

Ето това е машинка за изрязване на резба в месинговите компоненти, които виждате на снимката. Тя е създадена от 3D принтирани зъбни колела и втулки, Arduino контролер, стар електромотор и много инженерен дух.

Навсякъде из работилницата на RAST 3D се виждат нагледно доказателставата за индустриалното приложение на 3D принтирането. Много от частите по машините (най-различни втулки, ролки и панели) и дори компоненти от самите 3D принтери са принтирани на място. Виктор ме изненадва, като ми показва изцяло 3D принтиран и напълно функционален сачмен лагер. Е, все още не може да се сравнява с металните си събратя, но за някои неотговорни приложения нещо такова би свършило страхотна работа.

Но вероятно доста от вас не са на „ти“ с CAD програмите за 3D моделиране. Или не искате да инвестирате в професионален софтуер за целта от рода на SolidWorks, Maya, AutoCAD, SketchUp. Няма проблем. Има решение и за хора, които не могат или не искат да чертаят. Все повече са онлайн платформите (като thingiverse.com), от които можете да си свалите напълно безплатно хиляди 3D модели.

Поглед към бъдещето

Всъщност хоризонтът пред технологията на 3D принтиране е много по-обширен. Това е една от областите, които действително имат потенциала да революционизират обществото ни. Сред колекцията от най-различни 3D принтирани джунджурии, които Виктор ми показва, веднага ми хваща окото един впечатляващ модел на черепа на тиранозавър рекс.

– Представяш ли си – питам го, – колко много приложения биха имали подобни модели в училищата?

– Ами те се използват и сега. При това все повече училища си закупуват не само модели като този, но и 3D принтери. В Дания, където изнасяме голяма част от нашата продукция, в училищата има по 10-15 принтера и всяка различна лаборатория си има собствен принтер, зали за принтиране и прочее.

– Страхотно наистина. Виждал съм умалени 3D принтирани модели на реактивен самолетен двигател. С лопатките на компресора, турбината, всичко… Нещо подобно може да промени начина, по който изучаваш някаква дисциплина. Било то медицина или инженерство.

3D принтиран модел на реактивен двигател от thinginverse.com

– Светът на 3D принтирането е необятен. Наскоро дори излезе новина, че в България е извършена трасплантация на 3D принтирано ребро. Масова практика вече е в лицево-челюстната хирургия да се влагат такива 3D принтирани детайли от специален материал. Може би не е далеч деня, в който ще започнат да се произвеждат и принтирани човешки органи. Това ще облекчи всички трансплантации.

– Звучи ми много футуристично.

– Така е, но това е бъдещето. Взимат твои стволови клетки, и когато и ако се наложи, ти принтират бъбрек от твоята тъкан, напълно годен за трансплантация.

– Но вместо полимер принтират клетките ти.

– Да, дори в България има фирма, която се занимава с нещо подобно – принтиране на кожа. В Румъния принтираха ушна мида, ако не се лъжа. За съжаление все още сме далече от това да се принтира един функционален черен дроб например.

– Е, в края на века, може би… – изказвам предпазлива прогноза, но само разсмивам Виктор.

– О, аз съм много по-оптимистичен. Десет – петнайсет години, не повече. И това е само част от прогреса. В България се разработват и други интересни работи в сферата на фармацията. Всички знаем, че особено възрастните хора пият по няколко вида лекарства в определена последователност, което понякога много ги затруднява. В момента се работи за това всички субстанции, т.е. активните вещества, които се съдържат в различните лекарства, да се принтират в едно-единствено хапче. И това хапче да съдържа всички вещества, от които имаш нужда за 12 часа напред. И ти просто го изпиваш вместо да се чудиш – абе днеска кое от 10-те хапчета забравих… После това специално хапче през целия път през тялото се разгражда по установена последователност и за организма е все едно, че си взел 10-те си хапчета по отделно. Така че идва моментът, когато във всяка аптека ще има 3D принтер. И отивайки там с рецепта, ще може да ти принтират специални хапчета според твоите уникални нужди.

***

Екипът ни ви честити новата 2019 и ви пожелава здраве и успехи!

Categories
Наука Прогрес

Опознай Юпитер, за да го обикнеш – мисия „Джуно”

Броени дни остават до пристигането на апарата на NASA – „Джуно” (Юнона) в орбита около най-голямата планета на Слънчевата система – Юпитер. Редом с облитането на Плутон от „Нови Хоризонти”  и изследването на кометата Чурюмов – Герасименко от „Розета” това ще бъде едно от най-важните постижения в космическото усвояване от последните години.

На 4-ти юли, понеделник, се очаква „Джуно” да завърши своето петгодишно пътешествие, отнело му 2,8 млрд. km до достигане на целта.

По тази спирална траектория с използването на гравитацията на собствената ни планета за засилка към Юпитер, пътешестваше „Джуно”.

За да бъде „уловен” от гравитацията на планетата, „Джуно” трябва да забави скоростта си с 541,7 m/s чрез серия от няколко автоматични запуска на двигателя си, която ще бъде активирана с команди, изпратени от Земята. След това ще последват няколко напрегнати часа за инженерите в контролния център на NASA. Тъй като насочената антена на „Джуно” няма да следи Земята в момента на маневрирането, учените няма да разполагат веднага  с телеметрични данни и ще използват друг подход, за да разберат успешно ли е преминало навлизането в орбита. Апаратът ще излъчва радиосигнали с определена честота, след завършване на всяка маневра, които ще бъдат засечени от големите наземни радиотелескопи. Със забавянето на скоростта на „Джуно” честотата на тези сигнали слабо ще се изменя поради Доплеровия ефект и така ще бъде потвърдено дали е постигнат желания резултат. Маневрата е особено критична, тъй като при нея трите соларни панела на апарата няма да са насочени към Слънцето и апаратът ще черпи енергия за системите си единствено от батерии.

Ако нещо се обърка, „Джуно” ще бъде безвъзвратно запокитен в космическото пространство, превръщайки се в един от най-бързите обекти, създавани от човешка ръка. Но ако всичко протече наред, „Джуно” ще навлезе в полярна орбита около газовия гигант, като в най-ниската си точка ще преминава на разстояние едва 4 667 km от горната му облачна покривка! И чак тогава трудните времена за „Джуно” ще започнат.

Предизвикателствата

Защото дизайнът на „Джуно” е голям инженерен подвиг. През далечната 2004 г., когато мисията печели финансиране от NASA, запасите на плутоний-238, традиционно използван като източник на електроенергия при мисиите в дълбокия космос, са критично малки, след като продукцията му в САЩ е спряна в края на 80-те. Това налага пред проектантите да прибегнат към алтернативния подход за захранването на апарата, който никога дотогава не е използван
толк
ова далеч от Слънцето. Решено е цялото електричество за системите на апарата да идва от слънчеви панели. Което е съвсем нормална практика за сателитите, обикалящи Земята, само че при Юпитер енергията от слънчевото греене е 25 пъти по-малко, отколкото при нас.

И тъй, „Джуно”  е снабден с три слънчеви панела 2,7 m широки и 8,9, които на Земята биха генерирали над 10 KW, но при Юпитер  ще могат да доставят едва 500 W мощност. Малката разполагаема мощност означава, че всеки от деветте научни прибори на борда и предавателят трябва да са оптимизирани за супер икономична работа.

Но всъщност оскъдната енергия е малкият дявол. Далеч по-голям проблем за „Джуно” е огромната, гибелна за електрониката радиация в близост до Юпитер. Около планетата има същите радиационни пояси като поясите на Ван Алън около Земята, само че несравнимо по-мощни.

Орбитата на „Джуно” е внимателно подбрaна, за да се минимизират ефектите от тях, ала все пак  за двете предполагаеми години, в които „Джуно” ще събира данни около Юпитер, апаратът ще получи радиационна доза, еквивалентна на 100 милиона зъболекарски рентгенови снимки. Това налага елeктронните компоненти от първостепенно значение – бордния компютър и управлението на електрическите нагреватели – да бъдат изолирани в първи по рода си 172 килограмов титаниев контейнер, чийто стени намаляват 800 пъти околната радиация. Без него компютърът не би издържал и една обиколка на Юпитер. Камерата, която няма как да бъде поставена в този контейнер, ще изкара едва седем орбити.

Загадките

Комплицираният дизайн на „Джуно” има своето основание. Юпитер е сред най-добре изучените планети в Слънчевата система, но, оказва се, десетилетията на изследване от мисиите на Пайъниър, Вояджър, Касини и Галилео са ни разкрили толкова отговори, колкото въпроси са повдигнали. В древноримската митология богинята Юнона е единствената, която е съзирала истинската природа на своя съпруг – бог Юпитер, сред облаците, с които се е забулвал. От „Джуно” учените очакват нещо подобно. Това, което виждаме от Земята – поясите на Юпитер, Голямото червено петно, са само върхът на айсберга. Учените искат да разберат какво се крие под тези облаци от амоняк и сероводород.

Досега най-изчерпателен отговор на този въпрос ни е дала мисията „Галилео”, в рамките на която през 1995 г. в отровната атмосфера на Юпитер бе спусната изследователска сонда. Докато се спускаше в дълбините на газовия гигант, сондата предаде информация за химическия състав на района около нея. Бе установено, че елементите, присъстващи на повърхността на облаците, продължават да изобилстват и в дълбочина с едно изключение. Количеството на кислорода и водните молекули било учудващо ниско.

Учените имат две обяснения на тази аномалия. Или спускаемата сонда е имала редкия късмет да се гмурне в сух регион, аналогичен на пустинята Сахара (лошо), или изобщо не разбираме физическите процеси, протичащи на Юпитер (много лошо). Дилемата може да бъде разрешена единствено от апарат като „Джуно”. Той няма да се потапя пряко в Юпитер (не и  преди края на мисията си), но облитайки цялата планета, оборудван с един специален уред, ще може да установи с точност разпространението на водата в дълбочина навсякъде. Специалният уред е микровълнов радиометър. За да засича вода, той използва същия принцип, на който работи микровълновата ви печка. Микровълновото излъчване се поглъща от водните молекули и те се загряват при това. Юпитер, от своя страна, може да бъде разглеждан като гигантска микровълнова печка, тъй като планетата е източник на мощно радиоизлъчване и в частност микровълново излъчване.

Като изследват сигнали с различни микровълнови честоти, идващи от Юпитер, учените ще могат да си направят куп изводи  – за наличието и разпространението на водата на дълбочина до 500 km под повърхността на облаците, за температурния профил в тези региони и за движението на атмосферните маси. Освен това информацията за водата може би ще помогне да се даде отговор на друг един голям въпрос, мъчещ планетарните физици.  Как и къде се е формирал Юпитер? Господстващите хипотези отново са две – според едната Юпитер се е формирал далеч от Слънцето и водата е съставна част от структурата му; според другата Юпитер се е формирал там, където е, и е получил водата от кометите, разбили се в него.

Микровълновото измерване е основната предназначение на „Джуно”, но с това далеч не се изчерпват функциите на апарата. Заради орбитата си той ще има възможност да изучи в детайли слабопроучените полярни области. Ще прелита право над областите с полярни сияния, а вижте за какви полярни сияния иде реч на едно от последните изображения на телескопа Хъбъл:

Със сигурност ни чакат зашеметяващи фотографии! Не на последно място: данните от „Джуно” ще подскажат и каква е структурата на Юпитер в дълбочина, дали има или не скалисто ядро. За това ще послужи уредът, измерващ слабите колебания в гравитационно поле на Юпитер, докато апаратът го обикаля.

Но всъщност най-хубавото е, че никой не знае какво ново ще открие „Джуно”. Космическите изследвания винаги са съпътствани с неочаквани от никого изненади, способни да преобърнат с главата надолу теориите, които сме ковали десетилетия. Защото космосът е полето, на което се обединяват откривателският дух и техническият прогрес, за да положат пътя към нашето бъдеще.

По информация от:

Juno switched to autopilot mode for Jupiter final approach

http://www.nasa.gov/press-release/nasa-s-juno-spacecraft-to-risk-jupiter-s-fireworks-for-science

http://www.nature.com/news/nasa-s-juno-spacecraft-prepares-to-probe-jupiter-s-mysteries-1.20179

https://www.theguardian.com/science/2016/jun/04/probe-jupiter-juno

http://www.wired.com/2011/08/juno-spacecraft-jupiter/

Categories
Прогрес Технологии

Новата космическа надпревара

Мнозина днес си мислят, че златните години на космическа надпревара, белязали покоряването на космоса през ХХ век, са отишли безвъзвратно в историята. Ала това е вярно само на пръв поглед. Всъщност космическата надпревара е жива тук и сега. Само че тя вече има ново, корпоративно, а не национално лице. И ако преди битката беше за Луната, то днес тя е за това кой ще създаде първата в света ракета за многократно използване.

Categories
Прогрес Технологии

Мястото на България в Европейската космическа агенция

Веднъж вече писахме за участието на България в Европейската космическа агенция (ЕКА) преди повече от 2 години, статията може да намерите тук. Миналия месец (април 2015 година) се случиха две събитития, които промениха отношенията между нашата страна и ЕКА. Настоящата статия има за цел да обобщи къде се намираме, какви възможности ни се откриват и какво още ни предстои.

На 8 април 2015 година България и ЕКА подписаха споразумение за кооперираща държава, новини за това събитие може да намерите на сайта на Министерството на икономиката (тук), както и на сайта на ЕКА (тук). На 29 април 2015 година българското ведомство и ЕКА организираха, и проведоха информационен ден за компании, академични, и изследователски организации за участие в първата покана за представяне на предложения за тръжна процедура. Имах възможността да присъствам на първата половина от това представяне и накратко ще споделя с вас какво е развитието на членството на България в Европейската космическа агенция.

Споразумението

Подписаното споразумение между България и ЕКА е за европейска кооперираща държава (European cooperating state, ECS) – последен етап от подготовката за пълноправно членство. Европейската кооперираща държава участва непряко в дейността на агенцията, като за нея трябва да се приеме 5-годишен план (Plan for ECS, PECS) за развитие, съгласуван между участващата страна и агенцията.

Какво е развитието на България като кооперираща държава след подписването на споразумението? Засега сме съвсем в началото на процеса, като следните неща трябва да се случат:

1. Ратификация на подписаното споразумение от парламента на Република България.

2. Приемане на плана за кооперираща държава (PECS), което трябва да стане най-много година след подписването на споразумението или преди 8 април 2016 година.

3. До месец след приемането на плана България трябва да заплати членския си внос в Европейската космическа агенция.

Въпреки че процесът по присъединяване на нашата страна към космическата агенция като кооперираща държава не е приключил, съвместната дейност започва съвсем скоро. Проведеният наскоро информационен ден имаше за цел да представи на българските компании, академични и изследовaтелски организации начинът на работа и изискванията към нея на ЕКА

Възможностите

Достъпът до процедурите и ресурсите на ЕКА става изключително и само през официална електронна система. Регистрацията е задължителна и не особено сложна – няма да описвам в подробности системата, може да се запознаете с нея в презентацията, с която представителите на агенцията запознаха участниците на информационния ден.

Първата тръжна процедура се очаква да бъде публикувана на 11 май 2015 година. Времето за подаване на проектите обикновено е 6 седмици, но за първата процедура има бонус от 2 седмици, което означава, че крайният срок за подаване на предложенията е 6 юли 2015 година. Отново няма да навлизам в подробности, които може да намерите в презентацията.

Тръжните процедури за първите 5 години докато сме кооперираща държава са само за български компании и институции (регистрирани в България), бюджетът за тях е отделен само за нашата страна и се определя от членския ни внос. След приемането на България за член на ЕКА, ще бъде предоставен достъп и до общите тръжни процедури наравно с всички останали членове на агенцията.

Оценяването на проектите е по няколко критерии, като за всеки от тях е задължително да бъде оценен поне като приемлив. В противен случай предложението се отхвърля. Представителите на ЕКА изрично уточниха, че най-големият брой отхвърлени проекти се дължи на идеи и предложения, които не са необходими на агенцията. Или с други думи, може да имате уникална идея с революционно изпълнение, но ако всичко това не върши работа на ЕКА, вашето предложение ще бъде отхвърлено и няма да сключите договор.

Обикновено продължителността на сключените договори с одобрените предложения е 2 години, тъй като бюджетът се разпределя за толкова време. Възможни са обаче и изключения при по-специални случаи.

Заключение

Българските компании и институции имат на разположение 5 години да проверят къде се намират и евентуално да се адаптират в сферата на съвременните космически изследвания и технологии. Този период е наистина доста кратък, но за сметка на това липсва конкуренцията на големите европейски компании, консорциуми и институти, които несъмнено вече имат и огромен опит в работата си с ЕКА. Да се надяваме България успешно да се включи в дейността на ЕКА и да има принос за успехи като този.

Categories
Прогрес Технологии

Летящите коли са тук, но на кого му пука?

AeroMobil 3.0  е словашка летяща лека кола, която прави точно това, което се очаква от една летяща кола. Можете да я шофирате по пътната инфраструктура и да я паркирате в гаража си, като обикновен лек автомобил, а ако ви омръзне да пъплите по земята, е достатъчно само да си намерите дълъг прав участък, за да се понесете във въздуха като малък самолет.

Categories
Event Horizon Прогрес Технологии

Ракетите: ІV част – нови технологии

В заключителната статия за ракетните технологии ще се опитам да ви запозная бегло с най-иновативните съвременни концепции за ракети, граничещи малко или много с фантастика.

Categories
Наука Прогрес

Розета – история за комети и тяхното изследване

Нощта на 12-ти септември, 1969 година. 24-годишната Светлана Герасименко, току-що дипломиран астроном, наблюдава и снима звездното небе над Алма Ата, столица на тогавашната Казахска ССР, като идеята й е да локализира видими по това време комети.

Categories
Прогрес Технологии

Космически електроцентрали

Нека се абстрахираме замалко от времето навън и си представим, че е хубав и ясен ден, а слънцето грее високо в небето. В един такъв прекрасен ден всяка секунда на всеки квадратен метър от земята около нас падат около 1 360 J чиста енергия от слънчевите лъчи.

Categories
Прогрес Технологии

Ще изчисти ли Япония космическия боклук?

Напоследък всички говорят какъв сериозен проблем са космическите отпадъци около Земята, но  реални стъпки за справянето с тях липсват. И докато мнозина предлагат различни футуристични концепции, то Японската космическа агенция JAXA вече осъщестява на практика една от тях.