Categories
Наука

Глобалното затопляне – факти и манипулации. Част II

В Част I очертахме някои от основните факти около темата за глобалното затопляне. Установихме, че климатът на Земята се затопля бързо от ХХ век досега и че средната глобална температура днес не е била толкова висока от десетки хиляди години. Разбрахме, че слънчевата активност оказва влияние върху земния климат, но настоящето глобално затопляне изглежда не е свързано с нея. Видяхме също и че нивата на въглеродните емисии в атмосферата непрекъснато растат от доста десетилетия насам. Показахме, че кръговратът на въглеродния диоксид в Земята все още не е напълно изяснен и  макар ролята му като парников газ да е безспорна, не толкова ясно е доколко той е водещ фактор, обуславящ земния климат.

Днес ще разкрием как тези базови факти се третират, за да влияят върху общественото мнение. Ще се фокусираме предимно върху хипотезата, че глобалното затопляне е причинено от човешката дейност (т.нар. антропогенно глобално затопляне). Нека критичният тон на статията не ви заблуждава. Не отричам, че тази хипотеза е най-вероятното обяснение за затоплянето, което наблюдаваме сега. Проблемът е там, че все пак тя е просто хипотеза, а нейното представяне в обществото е като 100 процентов факт. Изглежда сякаш тази хипотеза се е наложила като догма в научните среди, където истинският учен би трябвало да се ръководи преди всичко от научен скептицизъм, а не от полурелигиозна вяра. Догматиката в науката е предпоставка за създаването на среда, в която всяко различно мнение от установеното се задушава в зародиш, и учените  се превръщат в „коне с капаци“, склонни да пренебрегнат важни факти, невписващи се в установения модел.

Хипотезата


Схващането, че човешката дейност стои зад настоящите климатични промени, започва да се налага в науката след 80-те години. По това време към ООН е създаден и международен орган, който да изготви научно обосновано становище относно тези промени – Междуправителственият панел по климатични промени (IPCC). От тогава досега този орган е издавал пет пъти доклади (последният е от 2014), които би трябвало да представят обобщено възгледите по въпроса в съвременната климатология. Същината на хипотезата за антропогенното глобално затопляне се изразява в следното изречение от последния доклад на тази организация [1]:

„…крайно вероятно е повече от половината от наблюдаваното нарастване на средната глобална температура от 1951 до 2010 да е причинено от антропогенно нарастване на концентрациите на парниковите газове“.

Тук под определението „крайно вероятно“ следва да се разбира вероятност по-голяма от 95 %. Това е доста голяма вероятност, но все пак тя не е абсолютна сигурност. В хипотезата има и втори елемент на несигурност в частта „повече от половината…“ Тоест, антропогенното влияние може да е отговорно за половината затопляне, за цялото затопляне или дори за повече от цялото (според някои изследвания без антропогенните парникови газове Земята всъщност е щяла да застудее за този период).

Именно това е честният начин да се говори за една хипотеза. Колкото и достоверно да изглежда тя, у нея винаги има някаква несигурност, която никога не изчезва напълно, а само намалява с всяко следващо нейно доказване. И все пак защо 95 %, защо не 90%, 60% или 99%? Ами защото така! По-внимателно вглеждане в документите на IPCC разкрива нещо обезпокоително. Оказва се, че тези проценти не са базирани само върху измервателни грешки или неопределености в използваните физически модели, а почиват и върху нещо, наричано „ниво на научно разбиране“. Простичко казано, когато съществуват доказателства за някаква хипотеза, и широк консенсус относно правотата й сред учените, това означава (според IPCC), че хипотезата е „крайно вероятна“, т.е. вероятността тя да е истина е над 95 %. И парадоксално – ако има също толкова силни доказателства за правотата на друга хипотеза, но няма научен консенсус, това прави хипотезата просто „вероятна“ с вероятност около 66%.

Скалата, използвана от IPCC, за определяне на вероятност за правилност на хипотеза. Източник: [2]

И същинското вероятностно разпределение на предполагаемото затопляне от различни фактори. Забележете, че на графиката не са показани всички природни фактори, влияещи върху глобалната температура. Освен това единственият природен фактор – слънчевата активност – е определен с  „ниско ниво на научно разбиране“. Забележете и широката неточност, с която е установено охлаждащото влияние на аерозолите в атмосферата. Източник [3], [4]

Или още по-просто казано – вероятността за антропогенно глобално затопляне в докладите на IPCC е по-скоро показател за това каква част от климатолозите приемат тази хипотеза за вярна. Получава се нещо, наподобяващо порочен кръг.  Климатолозите в IPCC казват, че най-вероятно Земята се затопля заради хората, а тази вероятност се базира на това какво казват климатолозите в IPCC…

Е, ако не друго поне стана ясно, че преобладаващата част от климатолозите смятат, че глобалното затопляне е антропогенно. Нали?

„Широк научен консенсус“


Колко голяма е тази „преобладаваща част от климатолозите“? С оглед на представените критерии за вярност в IPCC този въпрос е от огромно значение.  Оказва се, че между 90 и 100 (!) процента от всички климатолози подкрепят антропогенното глобално затопляне, според различни изследвания по темата [5]. Доста сериозна част. Все пак се твърди и, че 97 % от учените смятат еволюцията за факт – нещо, което за повечето хора е неоспорима истина.

Но  трябва да се внимава с подобни статистики. Те са много удобни средства за манипулиране. Например, в много медийни публикации се твърди, че според най-известното изследване по въпроса на Cook et al. [6]  97% от климатолозите подкрепят хипотезата за водещия антропогенен фактор в глобалното затопляне. Дори президентът Барак Обама цитира това число преди години. Но в самото изследване всъщност се говори за нещо съвсем различно. Изследвани са 11 944 научни публикации, касаещи глобалното затопляне. В резюмето на 66,4 изобщо не се изказва предположение за значимостта на човешкия фактор, т.е. те са пас. 32,6% изтъкват изрично, че има такъв фактор, 0,7 %- че няма, а в 0,3 % не може да се определи значимостта му.

Иначе казано – в 33,6% от статиите се заявява някакво отношение към антропогенния фактор. И от тези 33,6 процента в  97 % се заявява, че има такъв фактор. Забележете – какво е мнението на учените, написали останалите 66,4 % статии, ние не знаем. Какво е разпределението на учените, написали статиите, също е неизвестно (чисто хипотетично е възможно един и същ екип учени да е написал всички статии „за“ или всички статии „против“). Не става ясно и каква e степента на убеденост на онези, които заявяват, че има антропогенен фактор – дали просто го има или е основен? Всички тези въпроси са заметени под килима, а в медиите излизат заглавия от сорта на „Глобалното затопляне е причинено от хората, смятат 97% от учените“.

Но не това е същественото. Една хипотеза или е вярна или не и няма никакво значение дали я подкрепят 1 или 100 процента. Показателен в случая е следният анекдот. През 1931 г. била публикувана книга, озаглавена „100 автори срещу Айнщайн“,  като критика на Теорията на относителността. Когато научил за тази книга, Айнщайн се засмял: „Защо сто? Ако греша, само един би бил достатъчен!“

Понякога научният консенсус е просто другото име на ретроградната наука.

По-добре не питайте!


Хипотезата за антропогенното глобално затопляне съдържа някои спорни елементи. Показателно за това е, че вместо да затихват дебатите около нея с течение на годините, те се ожесточават повече. При това нямаме предвид лобитата на големите промишлени корпорации, които са очевидно заинтересовани да я омаловажават. А по-скоро това, че въпреки мощната пропаганда (или точно заради нея), тази хипотеза, противно на очакванията, не е така широко възприета от обикновените граждани. Според проучване на Pew research center от 2016г. [7] около 48% от американците смятат, че глобалното затопляне се получава поради човешката дейност. 31% са на мнение, че за това е виновна природата, а 20% дори считат, че всъщност няма доказателства за затопляне.

Видно е, че обществото е силно фрагментирано по този въпрос, а фактът, че въпреки всичките си усилия учените дори не са могли да убедят цели 20% в безспорното – че има глобално затопляне – означава, че всъщност те са се провалили. И причина за този  провал най-вероятно е именно арогантният тон в съвременната климатология, който едва ли се харесва на хората. Особено когато не е подплатен с ясни за всички доказателства. В опитите си да наложат хипотезата за антропогенно глобално затопляне, доста учени изтъкват до забрава единствено наблюденията, които корелират добре с нея. Всякакви въпроси, които хвърлят сянка върху определени нейни аспекти, са посрещани с досада и омаловажавани. Поддръжниците на тази хипотеза никога не говорят за нейните слабости, а такива има. Ето някои от тях:

  • Палеоклиматологични изследвания показват, че в миналото също е имало корелация между повишаване на температурата и повишаване на нивата на CO2 [8]. Само, че при тези случаи първо се е покачвала температурата – а след това нивата на въглеродния оксид. Тоест, повишаването на нивата на CO2 би могло да е следствие, а не причина за повишаването на глобалната температура. Защитниците на хипотезата за антропогенно глобално затопляне не отричат това. Те смятат, че тези минали затопляния се дължат на външни фактори, несвързани с парниковите газове (например вариации в орбитата на Земята), а последващото нарастване на въглеродния диоксид е реакция на затоплянето от световния океан [9]. Само че по този начин влизат в противоречие със себе си. Излиза, че въглеродният диоксид ту е първостепенен фактор за формирането на земния климат (сега), ту е второстепенен фактор (преди).
  • В последния век постоянно нарастващото ниво на СО2 не винаги корелира добре с вариацията на глобалната температура. Отделянето на емисии СО2 поради човешка дейност се увеличава съществено след Втората световна война, но от тогава докъм средата на 70-те трендът е за охлаждане. Десетгодишната пауза на затоплянето  след 2005г. при увеличаващ се CO2 в атмосферата за този период също е необяснима.

Нивото на СО2 в атмосферата (в червено) и вариацията на глобалната температура (синьо) в периода 1960 – 2018. Изображение: Tom V. Segalstad / www.co2web.info

  • Съществуват индикации, че в минали геоложки епохи парниковият ефект от СО2 е оказвал минимално влияние върху земния климат. Например, според различни анализи преди около 450 млн. г. в края на Ордовик  нивото на СО2 в земната атмосфера е било между 4 и 20 пъти по-високо в сравнение с прединдустриалните нива. Вместо гибелна жега обаче тогава се случил ледников период – един от най-студените за последния половин милиард години. Защитниците на хипотезата за антропогенно глобално затопляне обясняват това с факта, че слънчевата светимост по това време е била по-ниска от досегашната (т.нар. парадокс на бледото младо Слънце), както и с ветреенето на скалите и разцвета на растенията, които започнали да „дърпат“ CO2 от атмосферата [10]. Тоест, нивото му паднало под необходимото за затоплянето на тогавашната Земя. Но това не обяснява защо при подобни условия в следващата геоложка епоха – Силур – Земята отново се затоплила. И защо при непрекъснато намаляване на CO2 по време на Силур климатът е бил топъл и температурата постоянна?

Нивото на CO2 в атмосферата в последните 500 млн. г. според различни изследвания. Изображение: Robert A. Rohde  / Wikipedia

Нивото на СО2 в атмосферата през последните 500 млн. г., съпоставено с изменението на средната глобална температура за периода. Отново е налице нееднозначна корелация на CO2 с изменението на температурата. Изображение: Marit-Solveig Seidenkrantz / sciencenordic.com

  • Един от най-силните аргументи в подкрепа на хипотезата за антропогенно глобално затопляне  е наблюдаваното затопляне в тропосферата (където са концентрирани парниковите газове) и случващото се паралелно с това охлаждане на стратосферата. Стратосферата става все по-студена, тъй като до нея достига все по-малко преизлъчена топлина от Земята, възпирана от парниковите газове в тропосферата, която на свой ред се загрява допълнително.  Но… И тук има някои въпросителни. Според сателитни наблюдения след началото на 90-те рязкото охлаждане на стратосферата спира и от тогава досега температурата й почти не се е променила. Що се отнася до тропосферата, тя продължава да се загрява, но след 2000 г. загряването и започва да се случва по-бавно, отколкото предсказват компютърните климатични модели, използвани от IPCC [11].

Изменение на средната годишна температура на стратосферата по данни от климатични спътници. Изображение: [12]

Изменение на средната годишна температура на тропосферата (червената линия), съпоставени с предвижданията на климатични модели (черната линия). Изображение: [11] /  B. D. Santer et al. (2017)

  • Възможно е глобалното затопляне да не е съвсем глобално. Въглеродният диоксид се разпространява равномерно в атмосферата, така че затоплянето на планетата би трябвало да е повече или по-малко еднакво навсякъде. Но цял един континент отказва да се впише в тази картина – Антарктида. Наистина, части от Западна Антарктида и Антарктическия полуостров са се затоплили значително през ХХ век [13], но температурата в останалата част от континента почти не се е променила [14] и то от векове [15]. Това се потвърждава както от температурни измервания в антарктическите станции [16], така и от сателитни измервания [17]. Дори драматично известният с топящите си ледове Антарктически полуостров изглежда е спрял да се затопля около 2000 г. и след това е започнал да се охлажда [18]

Температурата в Антарктида 2000 години назад според палеоклиматичен модел, базиран на кислород-18. Изображение: [15] / B. Stenni et al. 2017

Когато прогнозираш, е добре и да познаваш


Вече казахме, че учените не са врачки, но когато им се налага да правят предсказания понякога изглеждат точно като врачки – ту познават, ту не. Климатолозите са особено усърдни в ролята си на оракули – все пак нека не забравяме, че те се родеят с метеоролозите… Но в опитите си да отворят очите на обществото пред заплахите за климата, понякога отиват твърде далеч, правейки напълно убедено апокалиптични прогнози, които е твърде невероятно да се сбъднат. Ето кратък списък на някои такива фатални пророкувания:

ПрогнозаДействителност
1990 IPCC FAR, стр. XI: Според сценария (за развитие на климата) "Business-as-usual" през следващия век средната глобална температура ще се повишава с около 0,3°C на десетилетие (с неопределеност от 0,2°C до 0,5°C на десетилетие). Това вероятно ще доведе до повишаване на глобалната температура спрямо сегашната с 1°C към 2025 г. [19]От 1990 досега не бяха взети кой знае какви мерки за ограничаване на въглеродните емисии и сценарият "Business-as-usual" на IPCC бе спазен. Само че средната глобална температура през 2017 г. бе с 0,46°C по-висока спрямо 1990 г. [20], а не с 0,81°C както предвижда доклада на IPCC от 1990 г. при 0,3°C на десетилетие.
2007 IPCC FAR 11.7.3.3: Вероятността за валежи под формата на сняг ще намалява, докато температурата се увеличава. [21]

European Environment Agency (EEA): Симулационни модели показват широкоразпространено намаляване на количеството и задържането на снежната покривка в Европа през ХХI век. [22]
Площта на годишната снежна покривка в Северното полукълбо почти не се е променила от 1980 г. досега. Например за петилетката 1980-84 тя е била средно 25,03 млн. km^2, а за периода 2013-17 - средно 25,10 млн. km^2 [23]
1990 IPCC FAR, стр. 81: Според сценария (за развитие на климата) "Business-as-usual" в периода 1990 - 2100 морското ниво ще се покачва средно с 6 cm на десетилетие (с неопределеност от 3 до 10 cm на десетилетие). До 2030 г. морското ниво ще се е повишило с 20 cm. [24]Към 2018 г. морското ниво се е покачило със 8,6 cm спрямо това през 1993 г. според сателитни измервания [25]. Това прави около 3,2 cm на десетилетие.
2001 IPCC TAR (AR3): Честотата на горските пожари ще се повиши заради предизвиканата от човека промяна в климата. Цитирани са няколко научни изследвания, в които се твърди това. [26]Според сателитни данни на NASA глобалната площ на опожарените земи е намаляла с 24% между 1998 и 2014 г. Най-голям е спадът в африканските савани. [27]
Многобройни предсказания в пресата от 1956 г. [28] до наши дни [29]: Ледовете в Северния ледовит океан ще се разстопят напълно до хххх година. Северният ледовит океан все още не се е размръзнал към 2018 г. Факт е, че от десетилетия съществува тенденция за намаляване на ледената му покривка по време на годишния мининимум (септември). Но всъщност от 2007 г. досега минималната площ на ледовете се е стабилизирала в порядъка на 4,2 - 5 млн. кв. km и не намалява повече. Единствено изключение е рекордно горещата 2012 г., в която площта на ледовете се стопи до само 3,4 млн. кв km. [30]

С тази извадка не искам да кажа, че климатолозите, които поддържат хипотезата за антропогенното глобално затопляне, са специализирани в грешните прогнози. Напротив, много от предвижданията им се доближават впечатляващо близо до истината и обратно – има доста примери за погрешни предсказания на отрицателите на тази хипотеза, които от десетилетия прогнозират неуспешно годината, в която ще спре затоплянето.  Но разликата е в претенциите. Твърденията за почти сто процентов  консенсус сред научната общност предполагат липса на каквито и да е грешки. И предупредително размаханият пръст, придружен с плашещи и впоследствие несбъдващи се прогнози, всъщност подкопава доверието в тази общност.

Въпреки всичко мейнстрийм климатологията не изпуска случай да бие тревога. Днес вече е позабравено, но в края на 60-те години и особено през 70-те години на ХХ век, актуалната климатична истерия не е била по глобалното затопляне, а по глобалното охлаждане. Разбира се, тогава виновен е бил пак човекът с изхвърляните от него аерозоли в атмосферата, голям е бил и страхът от ядрена зима.

Годината е 1971, а The Washington Post ни предупреждава да се готвим за новата Ледена епоха, която е на прага…

От науката към политиката


Въпреки усилията да се наложи антропогенното глобално затопляне като установен научен факт, дебатите по темата са далеч от затихване. Ала дори в научните среди, все повече те се водят с политически, а не с научни аргументи. Обикновено опонентите се разделят в две фракции, които нямат добро мнение едни за други. Те доста приличат на футболни запалянковци. Привържениците на антропогенното глобално затопляне са определяни от опонентите им като подчинени на правителствата догматици и са етикетирани с ласкавите епитети „затоплисти“ и „алармисти“. Обратно – противниците на антропогенното глобално затопляне са заклеймявани като „невежи“ или платени от петролния бизнес и  на свой ред носят прозвището „отрицатели“, навяващо асоциации за отрицателите на Холокоста. Медиите дори се опитват да ги приравнят към антиваксърите или вярващите в кемтрейлс.

Тази черно-бяла картина изключва нюансираните мнения. По-особените позиции пораждат подозрение и авторите им рискуват да бъдат отлъчени от лагерите, към които принадлежат. Звучи параноично и може би е, но такъв процес е алтернативно обяснение за необичайно твърдата позиция в съвременната климатология относно антропогенното глобално затопляне. Ако си климатолог, който има определени съмнения по този въпрос, е много по-вероятно да си замълчиш, знаейки, че всяко твое публично заявено мнение, разминаващо се с установеното, рискува да съсипе научната ти кариера. Следователно най-ясно ще се чува гласа на най-ортодоксалните учени и по-този начин би могло да изглежда, че това всъщност е  гласът на цялата климатология.

Май съвсем нагазихме в полето на конспирациите. Но за разлика от други псевдонаучни конспиративни теории, в този случай сме имали шанса „да надникнем в кухнята“ и знаем, че понякога водещи  климатични учени в света са склонни да имат поведение, което не бихме определили като джентълменско. Става дума за разразилия се преди десетилетие климатичен скандал, добил известност като „Климатгейт“. Тогава беше хакнат пощенския сървър на Climate Research Unit и в интернет изтекоха няколко хиляди имейли на световноизвестни климатолози, поддръжници на антропогенното глобално затопляне. В съдържанието на някои имейли бяха открити закани за бойкотиране на скептични климатични журнали, препоръки за игнориране на скептични публикации в докладите на IPCC, склонност за нагласяване на данните, както и пренебрежително отношение към скептичните учени, съчетано с нежелание за публично споделяне на суровите данни, върху които се базира хипотезата за антропогенното глобално затопляне [31].

Всъщност нищо чак толкова шокиращо не изскочи от тези писма, но пък за всеки стана ясно как действа консенсусната климатология. И обяснителният режим, в който влезе, нанесе големи вреди на каузата й. В последствие дори бе създадена независима организация (Berkeley Earth),  която да провери доколко правилна е информацията за глобалното затопляне в докладите на IPCC (оказа се, че е правилна).

Днес изглежда така сякаш никой не си е взел урок от този скандал. Поддръжниците на антропогенното глобално затопляне продължават с религиозен плам да говорят за хипотезата си и всячески да омаловажават критиката. Нещо повече – те все така манипулират обществото с катастрофални прогнози за климата. Тук е описано как стават такива манипулации. Накратко –  в последния доклад на IPCC се дават няколко сценария за промяна на климата според икономическото развитие на планетата в ХХI век. Най-лошият от тях е сценарият RCP8.5, според който до 2100 г. населението на Земята ще расте с най-високия възможен темп на растеж, икономическото развитие ще е най-ниското възможно, а бедността – рекордно висока, както и използването на полезни изкопаеми. Този сценарий, при който към 2100 г. най-голям дял от потребяваната енергия идва от изгарянето на въглища (като в ХIX век)  е възможен, но е малко вероятен. Въпреки това много научни изследвания върху бъдещето развитие на климата разглеждат единствено този сценарий в моделите си, без дори да се споменава, че има и други (по-вероятни) възможности.

Коя страна да избера?


Темата за глобалното затопляне е един от онези въпроси, за които като че ли всеки има мнение. Все пак, която и страна да изберете в този диспут, не се оставяйте да бъдете подведени от нечии необосновани твърдения. Подхождайте с (умерен) скептицизъм към заглавията, които четете, но  не и към науката като цяло. Въпреки своите пристрастия тя обикновено дава доста добро предположение какво е истинското положение на нещата.

Все пак, ако искате да имате максимално обективна позиция, не  четете предъвканата информация в медиите, а самите научни изследвания или още по-добре – вижте суровите данни, върху които се базират те. Внимавайте за пропагандни сайтове, каквито има и в двата лагера. Ще се спра само на два такива – Skeptical Science (най-известният блог на „алармистите“) и Watts Up With That? (най-известният блог на „отрицателите“). И в двата блога информацията се представя изключително еднопосочно и манипулативно в стил адвокатска пледоария. Но все пак те са полезни с това, че от тях можете да се запознаете със слабостите, които имат противниковите климатични хипотези. От друга страна има и по-балансирани блогове (като Science of a Doom), от които бихте могли да научите много за това как функционира климата.


Използвана литература:

[1] „CLIMATE CHANGE 2014: Synthesis Report. Summary for Policymakers“ – http://www.ipcc.ch/pdf/assessment-report/ar5/syr/AR5_SYR_FINAL_SPM.pdf

[2] https://www.ipcc.ch/pdf/supporting-material/uncertainty-guidance-note.pdf

[3] https://www.ipcc.ch/publications_and_data/ar4/wg1/en/figure-2-20.html

[4] https://www.ipcc.ch/publications_and_data/ar4/wg1/en/ch2s2-9-1.html#table-2-11

[5] https://www.theguardian.com/environment/climate-consensus-97-per-cent/2016/apr/13/its-settled-90100-of-climate-experts-agree-on-human-caused-global-warming

[6] http://iopscience.iop.org/article/10.1088/1748-9326/8/2/024024/meta

[7] http://www.pewinternet.org/2016/10/04/public-views-on-climate-change-and-climate-scientists/

[8] https://phys.org/news/2012-07-temperatures-co2-climate.html

[9] https://www.newscientist.com/article/dn11659-climate-myths-ice-cores-show-co2-increases-lag-behind-temperature-rises-disproving-the-link-to-global-warming/

[10] https://www.skepticalscience.com/CO2-was-higher-in-late-Ordovician.htm

[11] https://www.nature.com/articles/ngeo2973

[12] https://www.ncdc.noaa.gov/temp-and-precip/msu/time-series/

[13] https://www.nature.com/articles/ngeo1671#f1

[14] https://www.bas.ac.uk/data/our-data/publication/antarctica-and-climate-change/

[15] Antarctic climate variability on regional and continental scales over the last 2000 years. In: Climate of the Past, Vol. 13, p. 1609-1634 (2017). – https://www.clim-past-discuss.net/cp-2017-40/cp-2017-40.pdf

[16] https://www.ncdc.noaa.gov/temp-and-precip/msu/time-series/antarctic-land/lt/dec/ytd

[17] https://www.ncdc.noaa.gov/temp-and-precip/msu/time-series/antarctic-land/lt/dec/ytd

[18] https://www.nature.com/articles/nature18645

[19] http://www.ipcc.ch/ipccreports/far/wg_I/ipcc_far_wg_I_spm.pdf

[20] https://climate.nasa.gov/vital-signs/global-temperature/

[21] https://www.ipcc.ch/publications_and_data/ar4/wg1/en/ch11s11-7-3-3.html

[22] https://www.eea.europa.eu/data-and-maps/indicators/snow-cover/snow-cover-assessment-published-sep-2008

[23] https://climate.rutgers.edu/snowcover/table_area.php?ui_set=2

[24] https://www.ipcc.ch/ipccreports/1992%20IPCC%20Supplement/IPCC_1990_and_1992_Assessments/English/ipcc_90_92_assessments_far_full_report.pdf

[25] https://climate.nasa.gov/vital-signs/sea-level/

[26] http://www.ipcc.ch/ipccreports/tar/wg2/index.php?idp=246

[27] https://www.sciencedaily.com/releases/2017/06/170629175502.htm

[28] https://trove.nla.gov.au/newspaper/article/23421495/1769713

[29] http://news.bbc.co.uk/2/hi/science/nature/7139797.stm

[30] http://nsidc.org/arcticseaicenews/2018/09/

[31] https://www.telegraph.co.uk/news/earth/environment/globalwarming/6636563/University-of-East-Anglia-emails-the-most-contentious-quotes.html

Categories
Наука

Глобалното затопляне – факти и манипулации. Част I

Климатичните промени и наблюдаваното днес глобално затопляне на Земята са сред най-широко дискутираните теми в обществото ни. В което няма нищо чудно – важността на този въпрос е огромна за нашето бъдеще. Но същевременно ставаме свидетели на нещо доста обезпокоително. Дебатите по темата, научна по своя характер, рядко са непредубедени и рядко почиват на всички налични емпирични доказателства, чиято интерпретация понякога е нееднозначна. В действителност наблюдаваме сблъсък на идеологии, използващи методи близки до пропагандните, за да убеждават в правотата си. Наричаме това манипулиране на общественото мнение. За съжаление към това манипулиране прибягват, както учени, така и хора от едрия бизнес, политици… Науката обаче борави с факти и хипотези. Ето защо в две статии по въпроса ще се опитаме да отсеем фактите, които стоят в основата на хипотезите за климатичните промени, и ще покажем къде започва манипулирането на общественото мнение. Накрая ще оставим на вас, читателите, да си направите изводите.

От безспорното към спорното (или от общото към конкретното)

Въпросът за климатичните промени на Земята може да се разгледа като съставен от няколко въпроса, които се съдържат един в друг. Тяхната парадигма изглежда така:

Променя ли се климатът на Земята? -> Повишава ли се глобалната температура на Земята? -> Човешката дейност ли причинява това затопляне?

Както виждате, въпросите вървят от по-общи към по-конкретни. Известно е, че едно по-общо твърдение е по-лесно доказуемо. Доста по-лесно бихте доказали, че слънцето изгрява сутрин, отколкото, че изгрява в 06:57. За второто ще ви е необходим точен часовник. И календар. И теория, която показва как се измества часът на изгрева през годината. Защото слънцето ще изгрява в 06:57 само в няколко дати годишно, така че освен ако не прецезирате твърдението си, то би било погрешно. Тоест, работата, която трябва да свършите във втория случай е доста повече; доказателствата, които трябва да съберете – също. При това, забележете, също толкова трудно е да докажете обратното – че слънцето не изгрява 06:57. Но и в единия, и в другия случай, ако не сте събрали достатъчно много и различни доказателства, това прави твърдението ви спорно. То може пак да е вярно, но с определена вероятност, зависеща от тежестта на доказателствата.

Безспорно е, че климатът на Земята се променя. Както винаги е било. В крайна сметка континентите не спират да се движат, морските течения се менят, биологични видове изчезват и други се появяват на тяхно място. В природата нищо не е константно, още по-малко климатът на Земята. При това в мащаба на геологическите епохи той се променя направо мълниеносно. Трудно е днес да си го представим, но само преди  двайсетина хиляди години тундрата е започвала на север от река Дунав [1], a нивото на световния океан е било 120 метра под сегашното [2].

Разпространение на ледниците и тундрата в Европа през последния ледников период. Изображение: [3]


Географска карта на света през последния ледников период. Изображение: National Geophysical Data Center (NGDC) at NOAA

По-полемичен въпрос е не дали климатът се променя, а дали промяната не става с ненормално бързи темпове, невиждани досега. За да отговорим коректно е необходимо да разполагаме с измервателни данни за среднодневната температура в дълъг период от време. При това, за да бъде апроксимацията ни максимално близка до среднодневната глобална температура трябва да имаме измервания от многобройни измервателни станции, пръснати равномерно из земната повърхност. Такива мащабни измервания на температурата има едва от около 150 години. А глобални измервания са възможни едва от няколко десетилетия с въвеждането на метеорологичните сателити. За температурата в миналото може да се съди по най-различни косвени методи, но за тях по-нататък.

Промяна на средната годишна температура в четири града в България през ХХ век – Габрово (а), Бургас (b), Казанлък (c), Лом (d). Както можете да се убедите – общият тренд е за повишение на средната годишна температура с около 0,5 – 1 градуса за век, макар че в Казанлък средната годишна температура всъщност намалява за този период. Графика: [4]

Въз основа на много графики като горните от метеорологични станции по цялата Земя са изготвени модели, които показват как се е променяла средната годишна температура на земната повърхност от края на ХIX век досега. Те изглеждат по този начин:

Промяна на средната глобална температура на земната повърхност, отнесена към средната глобална температура в периода 1980 – 2010. Различните линии представят различни модели използвани от американската климатична служба NOAA. Графика: [5] по данни от [6]

На база на тези измервания можем недвусмислено да твърдим, че температурата на Земята се e повишила за отчитания период. При това промяната е по-значителна  в последните няколко десетилетия. Налице са също и множество колебания в средната температура през годините, периоди в които има тенденция за застудяване (1880 – 1910) и задържане на температурата (1950 – 1980). Ала като цяло глобалното затопляне от ХХ век досега е неоспорим факт. И отричането му е просто поредната антинаучна теория на конспирациите.

Но какво се е случвало с климата на Земята преди ХХ век? Относително постоянен ли е бил? Глобалното затопляне някаква невиждана аномалия ли е? Това са кардинални въпроси в контекста на нашия трети въпрос – хипотезата, че именно човешката дейност е основният приносител за затоплянето. За съжаление няма как да знаем отговорите им със сигурност. Най-доброто, с което разполагат климатолозите, са различни модели, които могат да загатнат със задоволителна точност какво е било положението в миналото. Но все пак учените не са гледачки. Детайлна и категорична информация няма как да се знае. Въпреки това често се публикуват научнопопулярни новини и статии, в които заглавията и акцентите са така преувеличени и/или изкривени, че нямат почти нищо общо с реалното изследване, върху което се базират. Тъжно , но факт. Ето пример – Ледниците в Алпите ще изчезнат до края на 21 век. Когато в изследване, основано на модел, а не на емпирични данни, се говори така категорично, най-вероятно става дума за някаква манипулация.

„Научните“ публикации в масмедиите са любимо поле за изява на журналистите в категорията „преразказ без елементи на разсъждение“, но понякога заблуждаваща информация се спуска и от самите учени, с цел да привлекат внимание (пари) към изследването си.

История на климата

Всъщност как изобщо можем да знаем какъв е бил климата на Земята преди хиляди и дори стотици милиони години? По същия начин, по който научаваме и историята  – доказателствата за това какво е било са все още под земята. Има цяла наука, посветена на изучаването им – палеоклиматология.  Накратко това са методите, които служат за определяне на климата в миналото:

  • Изследване на леда от полярните ледници в дълбочина. Най-старите ледници са започнали да се образуват преди стотици хиляди години и те съдържат слоеве лед, формиран от снеговалежа, през всяка година досега. Учените изследват концентрацията на два изотопа в тези слоеве – кислород-16, който се образува в по-студени условия и кислород-18, който доминира при по-топъл климат;
  • Изследване на вкаменелости на дървета със запазени годишни пръстени. По ширината на годишните пръстени се съди до колко благоприятни са били условията, при които е расло дървото;
  • Изследване на концентрацията на CO2 във фосилизирани листа;
  • Изследване на концентрацията на цветен прашец в седиментни скали – при добри условия растенията образуват повече прашец.
  • Изследване на коралови колонии и  техните вкаменелости. Коралите се трупат на слоеве и  развитието им се влияе от температурата и солеността на морската вода.

Изменение на средната годишна температура на Земята в последното хилядолетие по данни от различни климатични модели и методологии. Графика: [7]

Изменение на средната годишна температура на Земята в последните 500 млн. години. Графика: Glen Fergus / Wikipedia

Изучавайки графики като горните две можем да си направим няколко извода. На първо място е видно, че получените данни от различни климатични модели се различават в известна степен един от друг, както и би следвало да очакваме. Но разликата рядко надвишава 0,5 градуса, пък и трендът на температурата във времето при различните модели най-често се припокрива. Тоест, фактът, че чрез различни методологии се получават толкова близки резултати, означава, че ние действително можем да предположим с голяма степен на достоверност какъв е бил климатът на Земята, както преди хиляди години, така и в отдавна изминали геоложки епохи.

На графиките виждаме и как средната температура на Земята в миналото се е изменяла по периодична зависимост. При това тези цикли на затопляне и застудяване се повтарят в различен мащаб. През около 100 000 години се редуват периоди на глобално затопляне, при които средната температура на Земята доближава сегашната. Ала в по-общ мащаб приблизително на всеки 150 млн. години се случват други периоди на затопляне, в които глобалната температура надминава с 10-на градуса сегашната.

Третият извод, до който достигаме, е, че климатът на Земята се влияе от някакви фактори (като част от тях са с предполагаем цикличен характер). И те са били налични много преди човешката дейност да започне да оказва забележимо въздействие на околната среда. Но кои са тези фактори?

Влиянието на Слънцето

Нека си представим една тенджера с вода, поставена върху котлон. От какво ще зависят условията на повърхността на водата? Ами очевидно от два фактора – от температурата на котлона, както и от това дали тенджерата има похлупак и колко ефективен е той в предотвратяването на конвективен топлообмен с околната среда. Примерът е доста простоват, но дори той ни помага да разберем кои са основните фактори, които определят климата на планетата ни. Това са Слънцето (в ролята на котлона) и парниковите газове в атмосферата (в ролята на похлупака). Най-съществената разлика между климата на Земята и този в тенджерата е, че количеството на парниковите газове  не е фиксирано като похлупака на тенджерата, а е в известна степен функция на външното нагряване. Така че в основата си земният климат се обуславя от слънчевото греене.

Дотук всичко звучи много просто и логично. Но всъщност ролята на Слънцето в климатичните промени на Земята е обект на може би най-ожесточения диспут между климатолозите. Аргументи в спора имат и двете страни. Но преди да ги разгледаме, нека кажем и няколко думи за нашата звезда – Слънцето.

Свикнали сме да приемаме неговата яркост за константна, но всъщност строго погледнато това не е така. Слънцето е в известен смисъл променлива звезда с единадесет годишен цикъл. По време на един такъв цикъл, то преминава през период на повишена активност (слънчев максимум) и период на ниска активност (слънчев минимум). Така в последните 400 години слънчевата радиация, падаща върху един кв.м. земна площ (т.нар. „слънчева константа“), се е променяла в диапазона 1360 – 1362 W/m^2 [8].

Много или малко са 2 W/m^2 за да окажат забележимо влияние на земния климат? Можем да се опитаме да дадем отговор, като съпоставим графиката на промяната на глобалната температура на Земята във времето с цикличната слънчева активност през този период. Ако има някаква зависимост, очакваме да видим увеличение на глобалната температура в периоди с висока слънчева активност и обратно – намаление при ниска активност. За показател на слънчевата активност ще използваме броя на слънчевите петна в слънчевата фотосфера. Техният брой се увеличава при слънчеви максимуми и намалява по време на минимуми. Освен това динамиката на слънчевите петна през годините се документира подробно от няколко столетия насам, така че този параметър е идеален за съпоставка в относително голям времеви интервал (колкото по-голям – толкова по-добре).

И тъй, въпросната графична зависимост от началото на ХХ век досега изглежда по този начин:

Изменение на средната земна температура от началото на ХХ век до 2016г. по данните от два климатични модела – GCAG (червената линия) и GISTEMP (зелената линия), усреднени на базата на 11 годишни периоди [9]. Сините стълбове показват броя слънчеви петна, наблюдавани през съответните години, a жълтата линия е 11-годишната им апроксимация [10].

Както виждаме, докъм 60-те години на ХХ век се наблюдава повишаване на глобалната температура, а за същия период се наблюдава и нарастващ интензитет на слънчевата активност по време на максимумите, който достига своя апогей през 1960г. – един от най-мощните слънчеви максимуми за последните 400 години. После обаче следва нещо интересно. Глобалната температура се стабилизира за повече от десетилетие, след което започва стремително да нараства, докато слънчевата активност за този период постепенно отслабва, като последният слънчев цикъл е един от най-спокойните в историята.  Следователно не съществува взаимовръзка между глобалното затопляне и слънчевата активност. Експерименталните данни разбиват на пух и прах тази хипотеза. Нали?

Нека все пак видим какво се случвало и назад във времето. Както споменахме, колкото по-широк период обхванем, толкова по-ясно можем да установим има или няма корелация между две функции. Броят на слънчевите петна (или по-точно – броят на групите от слънчеви петна) се документира от 400 години. За този период нямаме метеорологични данни, но бихме могли да използваме  климатичен модел, на базата на който е изчислена някаква апроксимация за глобалната годишна температура. За нашата съпоставка сме използвали модела на Cunningham et al от 2013, показващ изменението на температурата на морската повърхност в северния атлантик въз основа на  отлагания на микроорганизми [11].

Изменение на средната  температура на морското равнище в северния атлантик в периода 1600 – 1975 (червената линия) по данни на Cunningham et al [12], усреднени на базата на 11 годишни периоди. Сините стълбове показват броя групи слънчеви петна, наблюдавани през съответните години, a жълтата линия е 11-годишната им апроксимация [13].

Е, сега нещата далеч не изглеждат толкова очевидни. Дори като цяло изглежда, че изменението на глобалната температура, поне до 1970, следва изменението на слънчевата активност. Наистина, има участъци, за които съществува обратната зависимост, но едва ли някой би отрекъл, че има корелация между двете функции. Коефициентът на корелация за този четиривековен период е 0.68, което означава, че няма перфектна корелация, но все пак тя е доста висока.

Изводите, които можем да си направим от всичко казано дотук, са два. И те са донякъде противоположни:

  1. Слънчевата активност е имала първостепенна роля за определянето на земния климат в последните няколко века (поне);
  2. Слънчевата активност практически не е от значение за рязкото глобалното затопляне, наблюдавано  в последните 40 години.

Но ако не е Слънцето, тогава кой?

CO2 – набеденият виновник

Вижте Венера. Най-близката по размери и маса до Земята планета в Слънчевата система се намира с 28 процента по-близо до Слънцето от нашата собствена планета. Енергията, която би трябвала да пада на единица площ там е 2630 W/m^2 или два пъти повече, отколкото на Земята. Следователно бихме могли да очакваме, че температурата там ще е двойно по-висока от тази на Земята. И ако средната температура на повърхността на Земята е 273 К, то на Венера би трябвало да е 546 К (273 oC).

Грешка. На Венера е много по-горещо. Със своите 457 oC там е по-горещо дори от Меркурий. И причината за тази пъклена горещина се намира в атмосферата на планетата. Почти изцяло (96,5%) тя се състои от въглероден диоксид. А въглеродният диоксид има едно особено свойство. Той пропуска почти изцяло енергията, идваща от Слънцето, чийто пик е във видимия диапазон и близкия инфрачервен. Така тази енергия безпрепятствено напича повърхността на планетата и тя на свой ред започва да отдава топлина обратно в околното пространство. Но това вторично излъчване е по-дълговълново ( > 4 μm) и този път въглеродният диоксид отказва да го пусне ей така. Той поглъща тази топлина и след това я отделя пак в околното пространство, като това преизлъчване става във всички посоки. Следователно част от топлината се връща обратно към земята, където пак следва загряване, част от което пак отива към въглеродния диоксид и т.н. и т.н… Оказва се, че въглеродният диоксид е изключително мощен парников газ, превърнал Венера в една същинска тенджера под налягане.

На Земята също си имаме въглероден диоксид. Масата му в земната атмосфера е около 3,281 милиарда тона [14]. Или около 0,043 % от цялата атмосфера по данни от 2014. Много или малко е това, за да причини забележимо затопляне на Земята? Още един от онези простички въпроси, които обаче нямат така простичък отговор, независимо какво се опитват да ви внушат от различните лагери. Ние няма да даваме отговори, а просто ще посочим фактите.

1. Нивото на COсе покачва непрекъснато през ХХ век, като темпът нараства осезаемо след 1960г. Оттогава до днес концентрацията на CO2 расте с около 20 ppm/десетилетие (ppm означава „една част на милион части“). До началото на ХХ век тя е била около 270 ppm, днес вече е 420 ppm.

Изменение на концентрацията на въглероден диоксид във въздуха за последните 50 години. Трионообразната форма на графиката се дължи на сезонните вариации на растителността в умерените ширини. Изображение: NOAA

2. Влиянието на различните газове върху парниковия ефект на Земята е добре изучена задача в климатологията още от началото на ХХ век досега. Счита се, че увеличената концентрация на CO2 в атмосферата на Земята през 1980 е допринеслa за допълнително нагряване на планетата от порядъка на 1 W/m^2 спрямо 1750 г. За 2017 това допълнително нагряване е 2 W/m^2 спрямо 1750 г. [15]. Припомняме, че 2 W/m^2 е също така максимална вариация на слънчевата константа за последните няколко века.

Въглеродният цикъл на океана

Въглеродният диоксид не остава завинаги в атмосферата. Рано или късно той се връща обратно в биосферата, а съществена част от COоксидира с водата в световния океан по реакцията: CO2 + H2O = H2CO3 = HCO3 + H+. Както се вижда от реакцията, нейният продукт е слабо реактивната въглеродна киселина. В последните десетилетия количество на тази киселина в морската вода се увеличава, което води до намаляване на pH на световния океан. Това е пряко следствие от увеличената концентрация на CO2 в атмосферата.

Схема на въглеродния цикъл в океана. Забележете, че според IPCC всяка година от атмосфеата в океана влизат средно 92 млрд. тона въглерод, но същевременно се връщат около 90 млрд. т. Изображение: IPCC

Но целият този процес на връщане на CO2 в световния океан е много сложен и все още в него има доста неясноти. Сигурни сме обаче, че световния океан има изключително важна функция по поддържане на относително стабилни нива на CO2 в атмосферата на Земята. В настоящата епоха на нарастване на този газ, океанът играе ролята на резервоар за излишъка от него. Статистиката показва, че за едно столетие (1911 – 2011) в земната атмосфера са били отделени около 1 300 млрд. тона CO2  [16]. За същия период количеството CO2 в атмосферата се е увеличило от 300 ppm на 391 ppm [17], т.е. с 91 ppm, което се равнява [14] на около 712 млрд. тона CO2. Това означава, че за един век около 45% от атмосферния COе отишъл обратно от атмосферата в океана.

Което е огромно количество. Толкова огромно, че човек започва да се пита какво би станало с COв атмосферата на Земята, ако внезапно спре генерацията му. Ще се запази ли количеството му във въздуха? Не, категорично. Анализите показват, че той би отишъл от земната атмосфера обратно в океана. Ала въпросът колко бързо ще стане това също поражда ожесточена полемика. Тук се дефинират две времена -т.нар. residence time  на CO2  (времето, в което една молекула COостава в атмосферата), което се определя на 5 до 200 години според различните модели [18]  и т.нар. adjustment time  на CO2  (времето, необходимо за балансиране на излишък от COв атмосферата), което според съвременните модели е в порядъка на стотици хиляди години [19].

Тези две времена служат като своеобразна разделителна линия между учените, които твърдят, че водещ в глобалното затопляне е човешкият фактор, и онези, които го отричат. Първите смятат, че CO се задържа продължително в атмосферата и  омаловажават residence time.  Вторите твърдят, че CO е краткотраен газ в атмосферата и държат на важността на residence time. Днес тяхната групичка е малцинство, но е интересно да се отбележи, че преди да започне паниката по глобалното затопляне (90-те години) установеното мнение в климатологията е именно това – че времето на живот на CO2  в атмосферата е кратко. За отбелязване е също така, че съвременното схващане, за дългосрочното взаимодействие на CO2  не се базира на експериментални данни, а на физически модели – като моделите Bern и ISAM [20] [21]. На тези модели се базират и прогнозите за бъдещето увеличение на температурата.

От къде идва въглеродният диоксид?

В масираната медийна бомбардировка под темата „глобално затопляне“ човек остава с впечатлението, че едва ли не целият CO2  в атмосферата идва от човешката дейност. Това далеч не е така. Източниците на COсе подразделят на два типа – природни и антропогенни. Тяхната разбивка можете да видите по-долу:

При това природните източници на CO2  преобладават над антропогенните източници, които съставляват около 4% от общата емисия по данни от 2008. Най-съществени приносители са живите организми с тяхното дишане и гниене след смъртта им, както и отделеният от световния океан CO. Но е важно да се отбележи, че според съвременната климатология това е по своему „оборотен“ CO, който не се задържа в атмосферата. Каквото се издиша от организмите, се разгражда обратно при фотосинтезата на растенията. Океанът от своя страна също поглъща дори повече (както видяхме по-горе) от това, което отделя. Което ни оставя с въглеродния диоксид, отделен при пожари, вулканична дейност и изветряването на скалите. Той обаче е едва около 3 % от въглеродния диоксид, отделян при човешката дейност (по данни от 2013). Схематично нещата изглеждат така:

Източници на CO2  . Изображение: IPCC, 2007.

При това, както можете да видите от долната графика, темпът на нарастване на този антропогенен COсе е увеличил съществено след Втората световна война и от тогава почти не е спадал.

Изображение: http://dougrobbins.blogspot.com/2017/06/volcanic-co2-emissions.html

В основата на хипотезата за антропогенното глобално затопляне, стои твърдението, че „природният“  CO2  се намира в непрекъснат кръговрат, докато отделеният от човешката дейност нарушава баланса и се натрупва  непрекъснато в атмосферата. Възловият въпрос е колко крехък е този баланс. Ако представим климата на Земята като система, то наистина ли относително неголямо допълнително количество COе способно да я извади от равновесното й състояние? Или в природата съществуват механизми, които могат да го компенсират? Със сигурност ще научим отговора на този въпрос,  но това ще стане в далечното или не толкова далечно бъдеще, когато бъдат натрупани достатъчно експериментални данни. А дотогава можем да се задоволяваме единствено с моделите, които предполагат с някаква вероятност как работи реалността

Следва продължение…


Използвана литература:

[1] http://www.donsmaps.com/icemaps.html

[2] https://www.iceagenow.com/Sea_Level_During_Last_Ice_Age.htm

[3] http://www.vinetowinecircle.com/en/genetics/the-presence-of-wild-vines-during-the-ice-age-in-iberia/

[4] Climate variability and change in Bulgaria during the 20th century, National Institute of Meteorology and Hydrology, Sofia, Bulgaria, 2004. http://www.homogenisation.org/files/private/WG1/Bibliography/Applications/Applications%20(A-B)/Alexandrov_2004.pdf

[5] https://www.climate.gov/news-features/understanding-climate/climate-change-global-temperature

[6] https://www.ncdc.noaa.gov/sotc/global/201713

[7] Mann, M. E., Zhang, Z., Hughes, M. K., Bradley, R. S., Miller, S. K., Rutherford, S. and Ni, F. (2008). Proxy-based reconstructions of hemispheric and global surface temperature variations over the past two millenia. Proc. Natl. Acad. Sci. USA 105 13252–13257.

[8] http://lasp.colorado.edu/home/sorce/data/tsi-data/?doing_wp_cron=1538335157.2502949237823486328125

[9] https://datahub.io/core/global-temp#data

[10] http://www.sidc.be/silso/datafiles

[11] Cunningham, L.K., Austin, W.E.N., Knudsen, K.L., Eiríksson, J., Scourse, J.D, Wanamaker Jr., A.D., Butler, P.G., Cage, A., Richter, T., Husum, K., Hald, M., Andersson, C., Zorita, E., Linderholm, H.W., Gunnarson, B.E., Sicre, M.A., Sejrup, H.P., Jiang, H. and Wilson, R.J.S. 2013. Reconstructions of surface ocean conditions from the northeast Atlantic and Nordic seas during the last millennium. The Holocene. DOI:10.1177/0959683613479677

[12] https://www1.ncdc.noaa.gov/pub/data/paleo/contributions_by_author/cunningham2013/cunningham2013-data-series.txt

[13] https://www.ngdc.noaa.gov/stp/space-weather/solar-data/solar-indices/sunspot-numbers/group/daily-values-and-means/group-sunspot-numbers_yearly-means(yearrg).txt

[14] Тук използваме, че масата на земната атмосфера е 5.137 x 10^18 kg ; 1 ppm от CO2 = 2.13 Gt (10^12 kg) въглерод (Trenberth, 1981 JGR 86:5238-46); като за всеки 1 Gt въглерод са необходими 3.667 Gt CO2 [16].

[15] https://www.esrl.noaa.gov/gmd/aggi/aggi.html

[16] http://cdiac.ess-dive.lbl.gov/ftp/ndp030/global.1751_2011.ems

[17] https://data.giss.nasa.gov/modelforce/ghgases/Fig1A.ext.txt

[18] https://www.ipcc.ch/ipccreports/tar/wg1/016.htm

[19] Lord, N.S., Ridgwell, A., Thorne, M.C., Lunt, D.J., 2016. An impulse response function for the long tail of excess atmospheric CO2 in an Earth system model. Glob. Biogeochem. Cycles 30, 2–17.  https://agupubs.onlinelibrary.wiley.com/doi/full/10.1002/2014GB005074#gbc20374-fig-0002

[20] https://www.ipcc.ch/ipccreports/tar/wg1/122.htm

[21] http://unfccc.int/resource/brazil/carbon.html